Тя му хвърли кос поглед.
— Неприлично е да се зяпа.
— Простете.
Момичето бързо го погледна, за да види дали й се подиграва, но изражението му не й каза нищо. Тя пришпори черния си жребец и се впусна в кариер. Брет не можа да не се възхити на стойката й. Яздеше с неосъзната грация, сякаш тя и конят бяха едно. Той дори не се шокира от това, че го беше възседнала по мъжки, защото когато за първи път я беше видял облечена в мъжки бричове, си беше представил точно това. И все пак сега си я представи да язди така нещо друго. Него.
— Яздите много добре — промълви той дрезгаво.
— Вие също.
Той се усмихна.
— Я ми кажете, Сторм, имате ли си любим в Тексас? Беше сигурен, че си няма. Момичето се изчервяваше всеки път, когато той я погледнеше. Ясно беше, че не умееше да флиртува. Ето че сега го гледаше с гняв.
— Не!
Беше му приятно да го чуе, въпреки че не му се искаше да разбира защо.
— И защо?
— Аз съм само на седемнайсет.
Той цъкна с език.
— Това е достатъчно.
Когато започна да й се смее, Сторм сви устни.
— Лени Уилис се опита да ме целуне, но аз му насиних окото — каза тя с мрачно задоволство.
Усмивката на Брет се разшири. Живо си представяше сцената — някакъв млад левент се опитва да си открадне целувка от дивото, пристегнато в кожи момиче, летящия юмрук. Той отново се изсмя. Сторм го погледна с ярост.
Мъжът реши да смени темата.
— Как минаха покупките вчера? Намерихте ли нещо хубаво?
— Не съм навикнала на „хубави неща“, господин Д’Аршан. Аз съм жена от Тексас, живееща и работеща в ранчо. Доколкото съм запозната, подобен живот е за хора като вас, не като мен.
Той се намръщи. Само се беше опитал да завърже приятен разговор, но тя явно искаше да се кара.
— Даже не сте позволили на Сан Франциско да ви смае.
— Точно така — каза тя, докато излизаха от плажната ивица. Продължиха да яздят в мълчание, а когато стигнаха портите на Лангдън, Сторм му отправи блестящ син поглед.
— Довиждане, господин Д’Аршан.
— Брет — каза меко той. — И възнамерявам да ви придружа до входната врата.
Вече беше решил да не обсъжда с Пол сега, пред нея, своя нрав и нейната глупост. Щеше да се отбие по-късно до банката да си поприказва с пазителя й. В крайна сметка, Пол трябваше да знае за нейната самотна езда. Беше просто твърде опасно.
Стигнаха до къщата. Винаги джентълмен, Брет слезе от коня заедно със Сторм. Тя не му обърна внимание и подаде поводите на притичалия прислужник. Брет хвана ръката й, преди тя да успее да се изплъзне.
— До петък — каза той, гледайки я в очите. След това си тръгна, скачайки без усилие на седлото и се отдалечи, без да се обръща. Въпреки волята си Сторм се загледа след него.
3
В петък сутринта Сторм се събуди отчаяна. Отказа да стане и скоро Пол изпрати да повикат лекаря. Тя беше изпълнена с ужас — довечера беше соарето в нейна чест. Възнамеряваше да остане на легло цял ден и да се преструва, че е болна от грип, така че никой да не може да я накара да отиде.
Доктор Уинслоу пристигна точно преди обяд заедно с Марси.
— Е, какво има? — извика тя, ужасно обезпокоена, и изтича до леглото на момичето още преди доктор Уинслоу да успее да влезе. Сторм се засрами. През последните няколко дни Марси я беше развеждала из целия град и тя скоро беше разбрала, че по-възрастната жена е безкрайно топла и мила, изпълнена единствено с добри намерения. Сторм неохотно я харесваше. Точно както харесваше и Сан Франциско. Сега, когато видя пребледнялото, разтревожено лице на Марси и почувства ръката й на челото си, Сторм се почувства виновна. Нещо повече, знаеше, че баща й щеше да се срамува от нея, ако видеше какво прави.
— Може би имаш лека треска — извика нервно Марси.
— Моля те, Марси, нека аз преценя — каза лекарят, който стоеше на вратата. Той влезе заедно с претъпканата си докторска чанта.
— Чувствам се много по-добре — каза Сторм и седна. — Всъщност всичко ми е наред. — Марси беше направила толкова много за това соаре. Сторм просто не можеше да я лъже.
Доктор Уинслоу я прегледа и я обяви за здрава и силна — всъщност доста по-силна от повечето жени — и скоро си тръгна, придружен от Пол. Марси седна на ръба на леглото. Сторм не смееше да срещне погледа й. Марси хвана ръката и.
— Мисля, че разбирам — каза тя бавно с мек глас.
— Не — протестира момичето. — Чувствах се много болна тази сутрин. Но може би е било от храната вчера. Вече съм добре.
— Опитваше се да избегнеш вечерята днес, нали? — Прямият въпрос на жената изненада Сторм неподготвена и тя се изчерви виновно. В очите на Марси се четеше разбиране.