— Magnifique — обяви Мари.
Сторм направи няколко пробни стъпки из стаята. Краката веднага я заболяха около пръстите. Обувките бяха твърде тесни. Какво ли не би дала да можеше да обуе чифт каубойски ботуши. Усмихна се при мисълта да влезе в салона на Марси с мръсни кафяви ботуши. На вратата се почука. Влезе Пол.
— Сторм, изглеждаш великолепно! — извика той с блеснали от гордост очи. Сторм знаеше, че той наистина го мисли и хвърли поглед към огледалото.
— Лицето ми не е сърцевидно — каза тя несигурно. — Виж колко ми е широка челюстта.
Пол се усмихна.
— Ти не си стандартна красавица, не, но въпреки това си поразителна. Не мога да се сетя за друга жена, Сторм, която поне да се доближава до красотата ти.
Тя се почуди дали той просто я ласкае, но после видя, че е сериозен.
— Благодаря.
Той протегна ръка.
— Е, ще позволите ли?
Сторм я пое, но когато излизаха от стаята, се препъна в дебелия килим. Помоли се да не е предзнаменование за идващата вечер.
— Така че аз помолих папа и той обеща, и не е ли всичко това възхитително?
Брет се усмихна на весело бъбрещата красива брюнетка.
— Възхитително е, Лиан, вълнувам се и заради теб.
Тя стисна лакътя му. Безукорното й овално лице с бяла кожа, небесносини очи и червени устни сияеше в усмивка.
— Тогава ще трябва да ме придружиш през парка, Брет.
— Разбира се — каза той, хвърляйки още един поглед към малките й гърди, почти напълно разголени от пастелносинята копринена рокля, която носеше. Когато се притисна по-близо до ръката му, корсажът й се смъкна и за миг му се стори, че вижда бледорозовото ръбче на зърната й.
Въпреки празното си бърборене, Лиан Сейнт Клер бе идеална партия за женитба. Беше красива и елегантна. Майка й можеше да проследи корените на рода си до английската аристокрация, а баща й беше внук на един френски маркиз, обезглавен по време на Френската революция. Не за пръв път Брет придружаваше Лиан на бал, нямаше да е и за последен. Въпреки че от него се очакваше да я целуне, той не го правеше. Това щеше да е твърде сериозна декларация за брачни намерения, каквито той впрочем нямаше.
Марси беше поканила двайсет гости, без да се смятат почетната гостенка и братовчед й, които още не бяха пристигнали — умишлено, Брет беше сигурен. Всеки познаваше всеки, всички бяха от един социален кръг. Имаше още четири охранени млади дами, две от които придружени от видни градски ергени, а две — от родителите си. Марси, разбира се, бе включила в списъка на поканените и няколко интересни млади мъже, повечето от които без компаньонка. Половете бяха балансирани с присъствието на две вдовици. Повечето, но не всички, от женените двойки, бяха млади, около трийсетте.
Големият салон беше просторен и елегантно мебелиран; голяма двойна врата се отваряше към просторно мраморно фоайе. Докато Лиан бърбореше, Брет се усети, че гледа към вратата. Скоро беше възнаграден. Появи се Пол Лангдън под ръка с една зашеметяваща жена. Марси изпищя от удоволствие, скочи и се втурна да ги поздрави. На Брет му трябваше време, за да разпознае в невероятната дама Сторм. Тялото му олекна сред внезапното мълчание, възцарило се в салона. Той гледаше като омагьосан високата, грациозна като върба жена в скромно изрязаната розовочервена рокля. Беше величествена. Лиан се притисна по-близо до него, опитвайки се да привлече вниманието му, но той не я забеляза.
— Сторм, миличка, прекрасна си! — извика Марси.
Сторм вече се беше изчервила. Страхът й се усилваше, както и пулсът и температурата й. Стана й трудно да диша. По дяволите корсетите! Боеше се, че пак ще се препъне, а и всички в залата я зяпаха като някакъв дълъг урод. И най-лошото от всичко, първият човек, който беше видяла при влизането си, беше онова гадно копеле Д’Аршан, който я гледаше, сякаш дрехите й бяха прозрачни. Не можеше да говори.
— Ела, скъпа, да те представя на хората — каза Марси.
Сторм хвърли поглед към Брет и за пръв път забеляза красивата, ниска брюнетка, вкопчена в него. Ядоса се, без да разбира защо. Погледът й се разсея встрани, после пак се спря на Брет. Девойката замръзна, когато очите му срещнаха нейните. Той се усмихна леко развеселен, тъй като подозираше какво си мисли тя в момента. Поклони й се. Сторм отклони поглед.
— Толкова е висока — промърмори Лиан и тръсна синьо-черните си къдрици, в които заискриха диаманти. — Висока е като мъж.