Мамка му! — Нова грешка.
— Всичко е наред — мило каза Грант.
Лицето й беше тъмночервено. Огледа се и видя, че половината салон беше забелязал издънката й, включително Брет.
— Ненавиждам тези прокле… тези обувки — промърмори тя.
Грант се ухили.
— Аз лично не разбирам как го правите вие, жените — каза той с блеснали кафяви очи.
Тя се отпусна.
— Това е толкова ново за мен.
— Добре се справяш — успокои я той. — Пък и имаш цяла армия обожатели. Лиан Сейнт Клер е зелена от завист, защото не е и наполовина толкова красива.
Сторм не разбираше защо всички й казваха, че е красива. Точно тогава един прислужник обяви вечерята за сервирана и Грант й предложи ръката си. Тя я пое и си помисли, че Марси е късметлийка със съпруг като него.
За щастие, вечерята се оказа по-сполучлива от предишната част на вечерта. Седнала, Сторм можа да си почине, въпреки че всички говореха безспир. Опита се да изхлузи обувките си под масата, но после се отказа — след това никога нямаше да успее да ги обуе отново. В качеството си на почетна гостенка, тя седеше между Грант и Рандолф. За зла участ Лиан и Брет бяха точно срещу тях. Сторм не обръщаше внимание на Брет, въпреки че той не сваляше поглед от нея — доста невъзпитано, както й се стори. И то не само от лицето й, но и от твърде разголените й гърди. Знаеше си, че роклята е прекалено изрязана.
Когато Брет й каза нещо, тя нямаше избор и му отговори, въпреки че хладността й беше неприкрита. В крайна сметка той се отказа.
След вечерята, състояща се от седем блюда, гостите се завърнаха в салона за още танци. Марси обикновено не спазваше обичая мъжете да се оттеглят отделно от жените, А Грант винаги бе поддържал решението й. Рандолф беше отишъл да донесе на Сторм чаша вода и за пръв път тази вечер тя се оказа сама. Облекчението беше огромно. Чувстваше се емоционално изтощена, краката й трепереха и явно се задаваше ужасно главоболие. Беше яла твърде много и едва търпеше корсета, така че се чувстваше просто кошмарно. С вечерята бе изпила и чаша вино и се чувстваше тъжна, самотна и се самосъжаляваше. Отиде до френския прозорец с кадифени завеси и се загледа невиждащо в нощта.
— Някак си не ви виждам да се забавлявате тази вечер — чу тя гласа на Брет. Обърна се, примигвайки, за да прикрие влагата в очите си.
— Махайте се.
— Защо ми се сърдите? Заради случката на плажа ли? Ако е така, извинявам се. — Тъмните му очи блестяха.
— Копеле такова! Веднага изтича да кажеш на Пол, нали? Как смееш да се месиш! Сега не мога да яздя сама. Провали единственото удоволствие, което имах в този проклет град!
Той беше видимо стреснат от гнева и лошия й език, но после на лицето му отново се спусна хладна, безизразна маска.
— Беше за собственото ви добро — каза той, упражнявайки огромен натиск върху себе си. — По — добре да яздите с други, отколкото сама. Така рискувате да ви нападнат.
— Мога да се грижа за себе си. Просто се махайте. — В очите й бликнаха сълзи. Обърна му гръб и след миг го чу да си тръгва. Почувства облекчение… и разочарование.
— Сторм? — Това беше Рандолф. Тя обърса очи с пръст, без да се обръща, защото не искаше да я виждат как плаче. Но той видя.
— Какво има? — попита, искрено разтревожен.
— Дали ще може сега да се разходим?
Той остави чашата с вода, пое ръката й и я изведе през френския прозорец, без да обръща внимание на шокираните погледи, обърнати към тях. Нощта беше хладна навън и Сторм веднага потръпна.
— Нуждаете се от наметката си — каза Рандолф. — Ще ида да я донеса.
— Не, чудесно е — спря го тя, поемайки дълбоко нощния въздух. Започна да диша по-леко.
Той я отведе в градината, където ги обгърна прекрасният аромат на орловите нокти.
— Трябва ли да ходим? — попита Сторм. — Не ми се щеше да го казвам, но обувките ме убиват.
— Трябваше по-рано да кажете — каза той и веднага спря. Стояха и гледаха младата луна. Сторм отново потръпна и Рандолф обви ръка около раменете й. Тя се дръпна. Той беше ужасно разочарован. Искаше да я целуне, но със сигурност знаеше, че тя няма да се съгласи. Примири се само да я има до себе си.
— Кажете ми защо сте разстроена — попита той нежно.
— Вече не съм разстроена.
Двамата се обърнаха, когато чуха тихи гласове зад себе си. От сенките изплуваха тъмните фигури на някаква двойка, а когато тя достигна светлото петно, хвърляно от прозореца, младежите разпознаха Брет и Лиан. Брет ги загледа без усмивка, но и без изненада.