Сутринта наистина я посетиха двама ухажори — Рандолф и още един джентълмен, чието име тя моментално забрави. Марси й беше казала какво да прави в подобни случаи — трябваше да ги заведе в салона и да ги забавлява, а ако беше преди обяд — да нареди да им донесат нещо за подкрепяне. Сторм беше нервна и не знаеше за какво да говори, но Рандолф спаси положението. Заприказваха за коне, а после минаха на Тексас. Сторм забеляза, че разказва с увлечение истории за баща си от времето, когато е бил рейнджър. И Рандолф и другият младеж — тя разбра, че името му е Джеймс — изглеждаха много заинтересувани. Джеймс даже беше пристигнал в Калифорния, пресичайки Америка, и бе минал през Тексас, така че също разказа някои неща, които му се бяха случили. Беше близо обяд, когато той си тръгна, а скоро и Рандолф го последва. Сторм го изпрати до вратата.
— Благодаря за посещението — каза тя с усмивка, отдавна вече не напрегната. Неговите очи сияеха.
— Никога не съм се забавлявал така, Сторм. Повечето дами говорят за глупости, знаеш ги — за останалите жени, за баловете и подобни неща. Баща ти изглежда е изключителен човек.
— Може би ще го срещнеш, когато дойде да ме вземе през септември.
За миг усмивката му угасна.
— Забравих, че ни напускаш. — После пак се усмихна. — Но пък ще се радвам да се запозная с баща ти.
Сторм обядва леко и се преоблече за езда. Новият й костюм бе измислен от Марси — доста необикновен, но много елегантен. Беше черен. Жакетът имаше кройка на болеро, бродирано на златни и сребърни черти. Срязаната отпред пола беше тясна в ханша и се разширяваше до горната част на новите черни ботуши за езда. Ризата й беше кремава, с висока яка и обшивка от фина дантела. Към всичко това имаше даже черен цилиндър. Сторм се разгледа доволно в огледалото и й се прииска баща й да можеше да я види. Чудеше се какво ли щеше да си помисли Брет.
Сторм осъзна, че всъщност очаква нетърпеливо пристигането му, мисъл, която не спираше да я занимава. Той дойде около два часа. Тя го посрещна във фоайето. Възхищението в погледа му не можеше да се сбърка.
— Брет — каза хладно тя, за да скрие странното вълнение, което я обзе. Протегна ръка за целувка. Той й се усмихна лениво, при което сърцето й неудържимо подскочи. Взе ръката й, подържа я за момент и Сторм се смая, когато откри, че тя цялата потъваше в неговата. За пръв път осъзна, че той е с цяла глава по-висок от нея. Тази мисъл я притесни още повече. Бавно, спокойно той обърна дланта й нагоре. Сторм се смути. Кръвта бучеше в ушите й. Той вдигна ръката й, без да откъсва своя тъмен, огнен поглед от очите й, след което положи в шепата й топла, дълга целувка. Тя ахна леко. Той я пусна.
— Великолепна сте. — Усмихваше се, а в ъгълчетата на очите му се появиха бръчици. — Ще тръгваме ли?
Преди на лицето й да се появи бунтовно изражение, той хвана ръката й и я подви под лакътя си, хвърляйки й бърз поглед. Сторм се изчерви красиво. Какво ли в нея го привличаше толкова? Тя беше просто една жена, дори полудете, но трябваше да е ужасен лъжец, ако се престореше, че не я харесва. Мисълта го накара да се почувства странно. От мига, в който я срещна, беше все същото — тя го привличаше почти против волята му. Беше единствената жена, която познаваше, която сякаш бе имунизирана срещу чара му, явно не го харесваше и това го гневеше и подхранваше решимостта му да я спечели.
И… още нещо. Не му харесваше начинът, по който се чувстваше, когато беше край нея — неспокоен, нуждаещ се от нещо. Жестоко нуждаещ се.
В ума му проблесна един образ. Изоставено малко момче с лице на тъжно кученце, което наблюдава как красивата му майка се изнизва, без да каже дума, без дори да забелязва присъствието му. Изпълненото с надежда изражение на момчето бавно гасне.
Брет почувства тежките, мъчителни удари на сърцето си. Ръката му стисна Сторм по-здраво.
Аз вече не съм това момче, помисли си нервно той и проклет да бъда, ако ме интересува какво мисли тази жена за мен.
Изведе я навън. Лакеят вече беше довел жребеца й и го държеше на известно разстояние от този на Брет. Двете животни искаха да се бият. Той я отведе до черния. Сторм пое юздите от лакея, благодари му, но преди да успее да постави крак в стремето, Брет я сграбчи през кръста и я вдигна на седлото. Не успя да се сдържи. Може би не беше се родил джентълмен, но сега беше такъв. Очите й гневно блеснаха.
— Мога и сама, благодаря ви.
Той се усмихна.
— Не можах да се удържа.
— Ами, опитайте се! — тросна се тя.
Той скочи грациозно на сивия Крал и двамата потеглиха в тръс по алеята. Брет виждаше от изражението на Сторм, че тя не иска да язди с него и че е още сърдита. Той се опита да потисне собствения си гняв.