— Как беше обядът вчера? — попита, надявайки се да е улучил безболезнена тема.
— Впечатлена бях — промърмори тя едва чуто.
Но радостта на Брет при думите й беше кратка.
— Победихте, Брет. Ако Марси не беше там, никога нямаше да се съглася на тази езда. — Тя го погледна. — Защо? Каква игра играете?
Той вдигна хладно вежда.
— Напълно нормално е, уверявам ви, един неженен мъж да се стреми към компанията на красива, необвързана дама. — Галантното ласкателство дойде неканено на устните му. Тя се взря в него за момент с гневни и изпълнени със съмнение сини очи и стиснати устни. След това въздъхна.
— Предполагам, че след всичко, което семейство Фърлейн направиха за мен, би трябвало да ви простя.
— Мислех, че вече сте го направили.
— Знаете, че не е така! — извика тя.
Той не можа да не се усмихне. Каква страстна жена, помисли си той, осъзнавайки, че тя сигурно е дива котка и в леглото. Почуди се дали Рандолф я е целунал в градината онази вечер. Тази неочаквана мисъл го накара да се намръщи. Съсредоточи се върху това, което тя беше казала.
— Още ли се сърдите дето казах на Пол, че излизате да яздите сама?
— Да! Това не беше ваша работа.
— Да, но пак бих го направил, ако трябва — каза й сериозно той. Гледаше я в очите и не отместваше поглед. После се усмихна, възхитен от ината й, духа, красотата й.
— Просто това не е безопасно, Сторм — прибави нежно той. Тя явно се смути от тона му и бързо погледна в друга посока. Целунал ли я беше Рандолф, почуди се той отново с известно раздразнение. Искаше да е първият, който я целува. Дали тя щеше да се съпротивлява? Той почти се разсмя. Щеше направо да се бори. Би бил щастливец, ако не му насиняха окото.
— Още ли сте ми бясна? — В гласа му се появи нова, предизвикателна нотка.
Яздеха по пътеката към плажа: Известно време, докато си проправяше път през храстите, тя не отговори. После каза:
— Мисля, че не. — Въздъхна тежко, сякаш това признание й бе коствало огромно усилие.
— Благодаря, Сторм. — Той се ухили. — Следващия път ще знам, че обикновеното извинение не върши работа при вас.
— Просто не ми се месете повече, Брет — предупреди го тя. — Не сте ми баща.
— О, абсолютно не съм — съгласи се той с готовност.
— Тоя сив кон може ли да тича? — попита тя и тръсна нетърпеливо глава. Усмивката му стана по-широка.
— Ами малко.
— Хубаво. Докъде ще се надбягваме? До там, където плажът се извива?
— Добре — каза Брет, опитвайки се да не се разсмее. Да я остави ли да спечели?
— Готови?
— Готови.
— Старт! — изкрещя Сторм и двата жребеца се стрелнаха напред като един. Разстоянието беше само около миля и половина, затова Брет караше наравно с черния кон.
Животните хвърчаха като стрели, напрегнато, с желание. Брет се възхити от ездата на момичето, безстрашна и лека. След около миля черният започна да забавя крачка и Брет потресен осъзна, че Сторм го задържа. Той дръпна сивия и мощното животно се изравни с черния. Състезаваха се шия до шия, муцуна до муцуна. Шапката на Сторм беше отхвръкнала назад и тя беше гологлава. Хвърли на Брет див, възбуден поглед и изведнъж се разсмя с висок, жизнерадостен смях. После се наведе още по-ниско към шията на коня, докато лицето й се скри в гривата му. Животното се хвърли напред. Брет пришпори сивия, но той не можа да настигне другия. С триумфален крясък Сторм пресече границата с повече от дължина преднина. Дръпна юздите и жребецът й затресе недоволно глава, защото още искаше да тича. Брет намали хода на своя, който също се задърпа яростно, копнеещ да се втурне отново. Мъжът не сваляше поглед от Сторм. Кичури коса се бяха освободили от плитката й и се вееха край лицето й. То беше порозовяло и развълнувано, девойката седеше на седлото висока и изправена, просто невъзможно великолепна. Никога не беше срещал жена, която да язди така, толкова бързо и безстрашно. Изведнъж разбра, че сега тя е в стихията си.
— Победи — призна той, покланяйки се присмехулно. — А пък аз съм здравата впечатлен.
— Не беше честно — извика тя и дръпна животното си до неговото. — По дяволите, но аз съм толкова по-лека от вас! Бяхте толкова близо! Знам, че Демон е по-бърз, но трябваше да ви оставим на повече от дължина назад, защото вие сте по-тежък!
Той се разсмя.
— Не, наистина. Следващия път да яздим до по-далече, аз даже ще сложа нещо за тежест на седлото си, за да бъде по-интересно. Как ви звучи това?
Той продължаваше да се усмихва.
— Как бих могъл да устоя?