— Да идем ли да им се обадим? — попита Пол, готов да се запъти към четворката.
— О, не, ето го Джеймс — извика Сторм с нещо, което се надяваше да прилича на ослепителна усмивка. Джеймс почти дотича до тях.
— Сторм! — Той се наведе над ръката й, без да снема очи от лицето й. — Надявах се, че ще бъдете тук днес.
Тя се усмихна.
— Благодаря ви, Джеймс.
Той помоли разрешение от придружителя й да я отведе и Пол се съгласи, доволен. Джеймс я взе със себе си, нетърпелив да я запознае с някои от гостите. В онази половина на залата, противоположна на неговата.
Скоро около Сторм се бяха събрали Рандолф и другите двама младежи, Робърт и Лий, като се смееха и се надпреварваха да й разказват забавни анекдоти, борейки се за благоразположението й. Сторм никога не се бе чувствала толкова женствена, толкова хубава. Трудно беше да се повярва, че се намираше на това елегантно соаре, облечена като принцеса и заобиколена от четирима красиви мъже, правещи всичко възможно да задържат вниманието й. Само веднъж погледна към Брет и то крадешком, защото беше сигурна, че той наблюдава огромния й успех. Но не.
Устата му почти докосваше ухото на русата, а тя се изчервяваше прелестно. След това двамата се погледнаха в очите така, сякаш бяха влюбени. Настроението на Сторм се срина и изведнъж й прилоша. Вечерта беше провалена. Сторм слушаше, усмихваше се, опитваше се дори да се смее, но не много убедително. Рандолф я попита какво й е, но тя му се усмихна вяло и отвърна:
— Нищо.
Хвърли нов поглед към Брет и видя почти същото както и преди. Бистрите сини очи на блондинката сияеха.
Сторм се насили да продължи да разговаря с обожателите си. Те сякаш усетиха, че губят вниманието й и започваха да се чувстват неловко и се наканиха да си тръгнат. Сторм реши, че трябва да се забавлява — или поне Брет Д’Аршан да си мисли, че е така!
— Разказвала ли съм ви историята за това, как надяздих десетима команчи, когато бях едва на дванайсет?
— Какво? — в един глас възкликнаха компаньоните й.
— Хайде, Сторм — каза Лий. — Измисляш си.
— Определено не си измислям. Яздя по-добре от всеки команч. Ако някой не ми вярва, просто ме изведете на езда и ще видите.
Това предложение се прие с доволни викове и преди Сторм да се усети, получи три предложения за езда.
— Разкажете ни за команчите — каза Робърт.
— Беше група ренегати, които се придвижваха на юг, грабейки и убивайки.
— Откъде знаете? — Попита Джеймс.
— Ами, единственият случай, когато команчи идват толкова далече на юг, е когато са ренегати. В последните петнайсет години са били почти унищожени от тексаските рейнджъри.
— Значи сте била на дванайсет и сте ги надяздили?
— Играех си в едно езеро в долината, където е къщата ни. Аз всъщност трябваше да бъда там и да разтребвам. — Тя се усмихна.
— И? — попита Лий.
— Плациках се във водата, когато конят ми започна да пръхти и да се вдига на задни крака. Погледнах — те бяха там — десетима команчи, обикалящи по брега на около десет метра от мен и коня.
— Измисляте си! — извика Лий.
— Не си измислям! — Очите на Сторм блеснаха. — Страхувах се да бягам. Боях се, че могат да ме настигнат. Така че се престорих, че нямам грижа на тоя свят и много бавно и спокойно излязох от водата и отидох при коня си — който, за щастие, беше много бърз арабски жребец, който баща ми бе купил за състезания. Никой не мръдна. Аз се качих. Дори не ги поглеждах. Но в мига, в който подкарах животното, те потеглиха след мен — в галоп. Преследваха ме всичките осем мили до нас през пресечена местност, осеяна със скали и остри камъни. Всичко, за което можех да мисля беше, че конят може да си счупи крака и татко ще ме убие! Първо индианците яздеха след мен, но понитата им не можеха да се сравняват с моя бегач, така че започнах да им убягвам. Когато приближих дома, вече бях доста пред тях, даже ги изгубих от поглед.
За минута всички мълчаха потресени. След това Рандолф каза:
— И после?
— Закрещях. Татко и момчетата бяха на ранчото, така че аз, мама и старата ни прислужница бяхме сам самички срещу ренегатите.
— Олеле! — възкликна Лий.
— Спокойно — каза тя с чувство за превъзходство. — Команчите удрят и бягат. Отказаха се след петминутна атака — взеха някакви коне и пилета и запалиха един обор, обаче ние с майка ми веднага го угасихме. — Тя се ухили. — Определено имах късмет, че жребчето не си изкълчи крака, защото щях да си загина мърцина. Баща ми не прощава такива неща.