— Не! — изпищя тя при първия шамар по задника, толкова силен, че в очите й избликнаха сълзи. — Копеле такова!
— Шът — изръмжа той и отново я удари, и отново, и отново. Болеше. Бричовете не я защитаваха, нито омекотяваха ударите. Той искаше да я заболи и постигаше своето. Нямаше пък да заплаче. Премигна упорито, за да спре сълзите си, но той спря рязко и я отблъсна от себе си. Тя падна на ръце.
— Никога — каза той — вече няма да яздиш сама. Можеше да те изнасилят — почти го бяха направили — а заради глупостта ти двама човека са мъртви.
Мразеше го. С гневен крясък скочи върху му и го атакува сляпо. Никога досега не бе използвала ноктите си, тъй като го намираше момичешко и смешно, но пък и никога преди не бе била толкова бясна. Той сграбчи китките й, но тя го изрита колкото можа по-силно в глезена. Той я стисна по-здраво и успя да хване единия й крак между бедрата си.
— Ще те убия! — изкрещя тя и наистина би го направила. След това заби зъби в гърлото му. Той хлъцна, когато кръвта му напълни устата й. Откъсна я от себе си и изви ръцете й зад гърба, като почти ги откъсна от раменете. Тя изкрещя, опитвайки се да го нападне отново. Той все още стискаше крака й между бедрата си. Изведнъж сграбчи плитката й и я издърпа така, че щеше да й отнесе скалпа. После я придърпа към себе си и я целуна. Заболя я. Устните му бяха твърди и груби — искаше да я нарани, знаеше си, точно както тя го бе наранила. Но Сторм отвори уста, тялото й охотно отговори на напора му, пълно с желание да го приеме по-добре. Тя спря да се бори. Езикът му нахлу дълбоко в устата й и по тялото й пръснаха искри от страст. Тя се притисна о него, стенейки гърлено. Желанието избухна в утробата й и тя потри корем в твърдата, гореща подутина в панталоните му. Изведнъж топ я отблъсна. Тя залитна назад, но не падна. Толкова много диви, танцуващи чувства бяха завладели тялото й, че тя не можеше да даде превес само на едно. Изведнъж с вик осъзна, че третият мъж го няма.
— Брет!
— Виждам — каза той с дрезгав глас. Въпреки това изглеждаше напълно спокоен. Скочи върху коня си и й доведе Демон.
— Качвай се — каза. Тя си спомни, че го мрази и че той я напляска — и целуна след това. С чиста съвест забрави собствената си реакция и се отдаде на чувството си за обида, унижение и бяс. Погледна го с всичкото презрение, което можа да изстиска от себе си.
— Ти, скъпа моя — каза той — обърна Сан Франциско с краката нагоре.
Брет я нараняваше, но Сторм никога нямаше да му го покаже, каквото и да ставаше. Той я изпрати по стъпалата, през верандата и във вестибюла с изражение на зле сдържан садизъм. Сторм знаеше, че още е бесен, но същото важеше и за нея.
Икономът се появи и очите му се разшириха при грубото нахълтване на Брет.
— Къде е Пол? — попита Брет.
— В трапезарията, сър.
— Пусни ме — ядосано каза Сторм.
— Тихо — заповяда грубо той. — Аз ще говоря.
— Мога и сама, благодаря — изсъска тя. — Ако той разкажеше случилото се, то щеше да прозвучи много по-зле. Нямаше да пести подробности.
— Млък — тросна се той и двамата влязоха в трапезарията. Брет я пусна точно преди да прекрачат прага. Пол четеше вестник и пиеше кафе. Вдигна очи, смаян.
— Брет! Какво… Какво става? — Той помрачня при вида на Сторм. Тя се опита да отвори уста.
— Пол, аз…
Брет я прекъсна, сграбчвайки китката й така, че тя си помисли, че я е счупил.
— Пол, боя се, че имаше малко неприятности.
— Седнете, моля — каза той, хвърляйки гневен поглед към братовчедка си. Брет буквално я бутна в един стол, но самият той не седна. Вместо това здраво хвана раменете й.
— Сторм и аз яздехме — каза той. — Вчера се бяхме уговорили. Галопирахме, когато усетих, че Крал спира. Извиках на Сторм да забави, но тя не ме чу. Така или иначе, слязох и видях, че в копитото му е заседнал камък.
Сторм проточи шия и го зяпна невярващо. Той не й обърна внимание.
— Когато я настигнах, тя беше заобиколена от три лица, едното от които я беше вързало. Естествено, аз размених някой и друг изстрел с тях. Двамата са мъртви, третият избяга.
Сторм не можеше да повярва. Защо си беше измислил всичко това? Защитаваше ли я? Но защо? В това нямаше никакъв смисъл. Тя го гледаше втренчено, но той се беше обърнал към Пол, сякаш тя не съществуваше.
— Слава Богу, че си добре! — извика Пол. — Барт! Доведи шериф Андрюс или някой полицай. Брет, благодаря ти.
— За нищо — отвърна Брет и пусна рамото на Сторм. — Добре че бях с нея.
Тя се изчерви. Иронията в гласа му беше за нея и тя не пропусна да я забележи. Почувства огромна вина. Ако беше казал истината, щеше да се защитава като дива котка. Но вместо това той бе поел вината за случилото се. Не разбираше. Въобще.