— Стой настрана от това — предупреди я той.
— Съжалявам — каза Брет на Пол Лангдън със спокоен тон, сякаш бяха само двамата. — Нищо не стана.
— Ела тук, Сторм — каза Пол, сякаш не е чул. Тонът му беше толкова строг и нетърпящ възражение, че тя веднага пристъпи напред, без да може да погледне когото и да било. Искаше да умре. Той сграбчи лакътя й.
— Ще излезем от задния вход — заяви той. — Грант, ще пратя обратно каретата да те вземе.
— Добре — отвърна той.
— Може би трябва да ида с тях — каза Марси разтревожено.
— Не — отвърна Грант.
— Да вървим — каза Пол, без да гледа Брет. Стисна ръката на Сторм и я отведе, докато Грант, Марси и Брет стояха неподвижно под лунната светлина.
Сторм се почувства глупава и жалка. Чу резкия глас на Грант:
— Какво, по дяволите, ти става?
Разбра, че той не говори на Марси, а на Брет. Ако той отговори, тя не го чу. Пол почти я набута в каретата и през целия път до дома не каза и дума. Но когато влязоха в преддверието, той я спря, преди да се качи по стълбите.
— Не, млада госпожице, в кабинета ми. Разтреперана, Сторм покорно спря и го последва през фоайето към кабинета. Той затвори вратата и я загледа.
— Вярно ли е?
— Кое?
— Елен каза, че си лежала по гръб на земята. Вярно ли е?
Тя се поколеба. Поруменя. Искаше да излъже. Не знаеше какво да каже.
— Роклята ти е била разкопчана.
Тя разбра, че трябва да излъже.
— Той само ме целуна.
Той не я погледна.
— Докато полите ти са били вдигнати, а корсажът — смъкнат?
Тя се изчерви отново. Тази кучка. Какво ли още беше казала? На кого ли още? О, божичко! Тя се втренчи в пода и пожела да потъне в него.
— Върви си в стаята — каза той след малко, без да я поглежда. — Имам нужда да помисля.
Нужно й бе огромно усилие, за да не избяга от стаята. Когато стъпи на стълбата, тя хукна към стаята си като към убежище. Но и там не можа да се скрие от мислите си. В главата й беше пълна бъркотия, беше твърде нервна, за да заспи, твърде ужасена от собственото си държане, за да се успокои. Не можеше да повярва, че е паднала до гърчеща се, стенеща курва. Знаеше, че ще я изпратят у дома в немилост, мисъл, която почти я накара да избухне в сълзи. Родителите й щяха да са толкова разочаровани. Не можеше да си представи как ще ги погледне в очите, особено баща си. Виждаше невярващото му изражение, когато научава за пръв път, след което неверието нараства в огромно, непроменимо разочарование. Беше сигурна, че Пол ще обясни в писмо защо я връща вкъщи. Единствената й надежда беше да прати собствено писмо, в което да се опита да обясни нещата от своя гледна точка. Проблемът беше, че нямаше никакво извинение. Беше участвала твърде охотно.
Но нали искаше да си иде у дома. Не беше искала да идва тук. Беше огромна грешка, катастрофа — още от първия ден. Колкото по-скоро си тръгнеше, толкова по-добре. Знаеше, че репутацията й е съсипана, че никога вече няма да я поканят на събиране, че ще бъде оплюта от всички.
Ужасяваше се от мисълта дори да излезе да се разходи с карета на публично място. Хората щяха да я сочат и зяпат, и да шушукат. Всеки ще знае какво е направила, колко безсрамна е била.
След това с потрес осъзна, че Дерек ще може да пристигне чак след два месеца. Един месец щеше да трябва на писмото да го достигне, а ако приемем, че той тръгнеше веднага — още месец, докато стигнат до Тексас. Два месеца! Какво, за бога, щеше да прави два месеца в този град, където всеки знаеше за падението й?
Не беше в състояние да среща никого — нито братовчед си, нито Марси, нито Грант, нито Брет… Брет. Само мисълта за него потуши страха й и я стопли, карайки кръвта й да бушува по начин, който вече разбираше. Спомни си допира на устните му върху своите, топли и търсещи, собствения си див отговор — и порозовя от срам. Помисли си как беше излъгал за инцидента на плажа, за да я защити; как, когато Елен Сейнт Клер ги беше намерила, той я беше бутнал зад себе си, преди тя да разбере какво става, сякаш да я предпази физически. И го беше направил пак, изправяйки силното си тяло между нея и Пол и другите…
Но не можеше да я предпази от последствията от собствените й действия. Никой не би могъл.
„Съжалявам“ — беше казал той и тя си спомни пламъка в погледа му, начина, по който я бе завладял. Беше си мислила, че го мрази. Така ли беше? Сторм сложи ръка на гърдите си, като че да успокои развълнуваното си сърце. Не разбираше какво чувства.
Баща й щеше да е толкова разочарован.
Брет, баща й; Брет, баща й… Измъчваща се от мисли за двамата… И тогава, като последствие на цялата й тъга, на разсъмване й дойде най-ужасната възможна мисъл. Татко ще убие Брет! Тя се изправи в леглото, напълно убедена, че заради нейната вина Дерек ще застреля Брет заради обезчестената си дъщеря. Щеше да го убие. Прилоша й. Стана и закрачи из стаята, вече истински уплашена. Трябваше да го спре. Но как? Нищо, което кажеше или стореше, не би спряло баща й да отмъсти. Трябваше да предупреди Брет! Имаше два месеца да го убеди да напусне града и да стои настрана, докато Дерек е тук. Щеше да го накара да я изслуша. Трябваше!