Тя стана бавно и безшумно и отиде до прозореца. Хвърли поглед към алеята и градините около нея, и обора отдясно. После го видя. Излизаше от конюшнята така, сякаш нямаше грижи на тоя свят. Сторм го позна, въпреки че нощта беше облачна и луната едва се виждаше. Вгледа се в него, но видя, че върви по права линия. Не изглеждаше пиян. Върна се в леглото си, трепереща от нещо, което подозрително напомняше ревност. Но, каква ревност, но къде се беше губил от шест та досега? Умът й отказваше да даде отговора. В стомаха й заседна някакво горчиво и тежко кълбо. Заслуша се внимателно и най-накрая чу приближаващите се стъпки. Бяха твърди и даже равномерни. Като че ли поспря за миг пред вратата й, но отмина. Чу как вратата му се отвори и хлопна тихо. Седна в леглото си и обви коленете си с ръце. Мразя го, беше единствената й мисъл. И все пак продължаваше да слуша тихия шум, който идваше откъм стаята му. Той се събличаше. Тя пламна, когато си представи как дрехите се свличат от тялото му една по една, докато то не остана чисто голо. Щеше ли да облече онзи тънък, разтворен отпред халат, който бе носил в стаята й, под който се виждаше късче от голата му гръд, покрита с къдрави косъмчета?
Къде е бил?
Сторм отново легна, а сърцето й заби оглушително. Не й пукаше. Бракът им беше един фарс. Слава на бога, че я беше оставил на мира, надяваше се, че където и да ходи, то ще е всяка нощ! Въздъхна и изведнъж застина, тъй като вратата се отвори. Затвори бързо очи, но преди това успя да го види, една тъмна сянка в тъмнината. Той се приближи до нея и тя се престори на заспала, опитвайки се да диша равномерно. Той спря, тя беше сигурна, на сантиметри от леглото и. Чувстваше погледа му върху себе си и разбра, че той вижда, че се преструва. Чу го как издиша така, сякаш дълго бе сдържал дъха си и се наведе към нея. Дори без да я докосва, тя го усещаше, усещаше топлината на тялото му. Пръстите му вдигнаха една къдрица от лицето й. Тя се опита да продължи да диша спокойно. Той я пусна и се върна в стаята си, като затвори вратата. Какво, по дяволите, значеше всичко това? В очите й напираха сълзи, но тя гневно ги избърса. Едва успя да поспи, но остана в леглото до съмнало. Чу как Брет се раздвижва и излиза от стаята си. Стъпките му преминаха покрай вратата й и заглъхнаха. Тя се изстреля като куршум от леглото, нахлузи един халат и се шмугна през междинната врата. След това спря. Цялата стая бе пълна с мириса му. Тя сякаш усети присъствието му. Помещението беше обзаведено по мъжки, просто, съвсем различно от елегантната къща. Имаше голяма каменна камина. Дълга тъмносиня ориенталска черга покриваше дъбовия паркет. Леглото беше с балдахин и по-голямо от нейното, но дървените му колони бяха по-ниски, дебели и спираловидни. Покривката на леглото беше от коприна с прости геометрични мотиви, които изглеждаха почти индиански. Дрехите му от предишната вечер лежаха на стола и Сторм се втурна към тях.
Точно тогава влезе Питър и двамата замръзнаха, гледайки се в шок. Той се опомни пръв.
— Добър ден, мадам. Мога ли да ви помогна с нещо? — Беше учтив, но явно смутен.
Не, аз… аз мисля, че си оставих книгата тук — промълви тя. Веждите на иконома се сключиха; той очевидно не й вярваше.
— Ако я открия, мадам, ще я върна в стаята ви — каза той най-сетне.
Сторм не помръдна и изведнъж се стресна, когато видя, че той събира дрехите на Брет. Изправи се и я погледна със съмнение. Тя прехапа устни и си тръгна. Тогава забеляза на пода, точно под стола, един бял ръкав. Питър се отдалечи оттам и тя веднага се приближи. Вдигна дрехата. Това беше ризата на Брет. Питър спря и я погледна.
— Забрави това — каза тя с разтуптяно сърце, докато погледът й пробяга бързо по дрехата в ръцете й. Не видя червило. Вдигна я бързо до лицето си и вдиша. Всичко, което усети, бе мириса на Брет, но тя подуши пак и й се стори, че усеща още нещо, някаква екзотична подправка като че ли… Не беше сигурна.
— Мадам? — гласът на иконома не изразяваше нищо, но той я гледаше сякаш беше луда. Така й се искаше да може да изучи проклетата риза на спокойствие. Вместо това обаче му я подаде с най-милата си усмивка и побърза да се върне в стаята си. Седна и се опита да определи беше ли смесен пикантният мирис с цветен елемент. Едно знаеше. Брет не миришеше на подправки. Той миришеше на кожа, мъжка пот, пури, бренди и коне. Но не и на подправки. Не на сладки подправки. И все пак мирисът беше толкова лек. Може би си въобразяваше.
Облече проста бяла блуза и синя марокенена пола. Сложи само една фуста и полата прилепваше до тялото й. Нямаше смисъл да носи десетки фусти, след като нямаше да ходи никъде, помисли си тя с горчивина. Събра кураж и слезе в трапезарията, надявайки се Брет да е тръгнал. Стомахът й се бе свил на топка.