Там беше. Вдигна поглед от вестника, който четеше и тъмните му очи се задържаха за миг на устните й. Очевидно беше закусил вече, но още си пиеше кафето. Остави вестника настрана.
— Добро утро — каза учтиво той. — Влез де.
Тя пристъпи напред, притеснена, че се е вцепенила пред него като уплашена ученичка. Когато се приближи, видя, че от дясната му страна има приготвено място за нея. Той стана. Дръпна стола й и го държа, докато тя седна. Сторм почти болезнено усети близостта му, завладяващия му мирис. В него нямаше нищо пикантно. Тя не го погледна.
— Мадам? Ще желаете ли пресни яйца тази сутрин? — Сторм вдигна очи към иконома.
— Да, каквото и да е.
Той кимна и излезе. Брет каза:
— Кафе?
— Да, моля. — Той й наля от сребърната кана. Може би трябваше да е обратното. Подаде й чашата и сметаната. Тя отпи благодарно. Но защо я зяпаше така?
— Добре ли спа? — попита той след дълга пауза с неангажиращ глас. Сторм го погледна.
— Чудесно.
Той вдигна вежда. Устните му се извиха в лека усмивка.
— Ходиш ли насън?
Тя замръзна.
— Не, разбира се че не.
Той не успя да потисне широката си усмивка.
— Мога да се закълна, че те видях на прозореца вчера през нощта.
Тя стисна зъби.
— Когато се прибираше ли?
Той я погледна спокойно.
— Да.
— Имаш грешка — каза тя колкото можа по-спокойно.
— Тогава се радвам, че си спала добре.
— А ти как прекара нощта?
Той съзнателно остана спокоен.
— Не по-различно от всяка друга.
— Чудесно тогава — ухапа го Сторм.
— Да не си ядосана?
— Но как е възможно.
Той се усмихна.
— Мисля, че познавам жените достатъчно добре, за да мога да позная кога са ядосани. Ти очевидно си. И вчера беше будна — видях те. Чакаше ли ме? Липсвах ли ти? Промени ли мнението си за мен?
Сторм се завъртя на стола и се взря право в очите му.
— Самодоволен идиот! Не чаках теб — чух нещо и се събудих. Отидох до прозореца да видя какво става. Видях те. Ето! Доволен ли си? — Тя се тресеше от гняв.
— Няма от какво да съм доволен. Но ти още си ядосана. — Черните му очи я гледаха неотлъчно.
— Разстроена съм — съгласи се тя и мислите й потекоха по-спокойно, по-безопасно.
Очите му се стоплиха. Гласът му омекна.
— Защо?
Тя преглътна и го погледна.
— Трябва да пратя още едно писмо на родителите си, за да им кажа, че първото е било чиста лъжа.
Погледите им се пресякоха. Най-накрая Брет заговори. Лицето му отново се бе затворило, а в очите му имаше отбранително изражение.
— Да разбирам ли, че в първото си им съобщила за брака ни?
Тя наведе очи към покривката.
— Да.
— И сега ще помолиш баща см да дойде да те вземе и за разрешението му за анулиране?
— Да.
Брет хвърли салфетката си на масата и стана рязко.
— Тогава го напиши още днес — каза високо той. — Аз ще добавя и едно писмо от мен самия. — Обърна се и излезе с широки, сковани крачки. Очите й се замъглиха от сълзи, докато се взираше в силната му, широкоплещеста фигура с тесен ханш, толкова мъжествена във впитите бричове, широката риза и блестящите черни ботуши. Вратата на трапезарията беше отворена и той изчезна през нея. След миг тя чу как външната врата се затръшна. Но защо беше ядосан? Тя нищо не му беше направила, абсолютно нищо.
— Мадам? Закуската ви.
— Благодаря — прошепна Сторм.
Вечерята мина в напрегнато мълчание. Брет беше отсъствал цяла сутрин, а следобед се беше затворил в кабинета си. За Сторм това беше добре. Той не направи и опит да започне разговор през цялото хранене. Тя, едновременно враждебно настроена и нещастна, отказа да му направи удоволствието да заговори първа. В крайна сметка бракът им беше фарс. И скоро щеше да приключи. Но не достатъчно скоро.
— Написа ли писмото? — попита Брет и стана. Това бяха първите му думи от сутринта.
— Да — отвърна тя. Сети се за писмото и, кой знае защо, в гърлото й заседна буца от сълзи.
— Донеси го в кабинета ми — подхвърли той на излизане.
Сторм скочи, напушена. Ама този беше ли молил някога някого учтиво? Нямаше никакви маниери. И за какво му беше писмото? Реши да не подскача при всяко негово подсвирване и съобщи на прислужника Томас, че ще вземе вана. След това се качи в стаята си.
Водата за къпане беше донесена и камериерката й Бетси й помогна да се съблече. Сторм й позволи това, защото я разсейваше мисълта колко ужасен е станал животът. Момичето забоде косата й на тила и тя се плъзна във ваната. Бетси тръгна да излиза.
— Не, недей — извика Сторм. Боеше се да остане сама в това положение, в случай че Брет дойдеше да я търси. Дано беше забравил за писмото. Бетси се върна и започна да подрежда дрехите й.