Тя се появи на прага десет минути по-късно, облечена в тежък, дебел зимен халат. Косата й беше сплетена на плитка и така приличаше на дете. С изключение на лицето — то не беше детско. Твърде необикновено, твърде красиво…
— Влез.
Тя влезе. Изглеждаше разтревожена. В ръката си държеше плик. Брет заобиколи бюрото си, затвори вратата и й посочи един стол пред масата. Сторм седна.
— Може ли? — Той посегна към писмото.
— Запечатано е.
— Възнамерявам да го прочета.
— Лично е — извика тя, очевидно разстроена.
Той я огледа.
— Ако си писала зле за мен, искам поне да знам. Ако ще идва някакъв гневен баща да ме гони по петите, искам поне да знам.
— Не съм — промърмори тя.
— Тогава ми дай да го прочета. — Той изведнъж осъзна нелогичността на доводите си, но не и тя. Изглеждаше толкова разстроена и нещастна, че той се ядоса на себе си. Но любопитството го победи и той разкъса плика. В писмото пишеше:
Скъпи мамо и тате,
Съжалявам, че се налага да напиша това и се надявам, че няма да ви ядосам. В предишното писмо ви излъгах, защото не исках да научите истината. Исках да се гордеете с мен. Много съжалявам.
От деня в който пристигнах тук, нищо не върви както трябва. Ненавиждам Сан Франциско. Задушавам се в корсетите и обувките, които ми причиняват непоносима болка. Боядисват ме и ме обличат като някаква кукла и ме пращат на скучни вечеринки, вечер след вечер. Направих се на глупачка. Не мога да ходя с такива обувки и припаднах заради твърде стегнатия корсет. Не знаех какви са им правилата и излязох на разходка в градината с един мъж, и изведнъж всички жени заговориха отвратителни неща за мен и това, което съм била правила в градината. А ние нищо не правихме.
Излъгах и за Брет Д’Аршан. Никога не сме били влюбени. Дори не се харесваме. Но ни хванаха да се целуваме. Още не знам как стана всичко. Пол ме убеди, че ще е по-добре да се омъжа за Брет, който се смята за добра плячка, вместо да се връщам опозорена вкъщи. На брачната ни нощ осъзнах колко е безсмислено да продължавам този брак, така че не сме го консумирали. Възнамеряваме да го анулираме. Ако се съгласите, Пол няма да съсипе Брет финансово, което беше главната причина той да се ожени за мен. Много съжалявам.
И, татко, трябва да знаеш, че за целувката бях виновна и аз. Моля те, недей да преследваш Брет за това. Моля ви, простете ми!
Брет вдигна мрачно очи. Не беше сигурен за причината, но писмото ужасно го разстрои. Не му харесваше да чете колко съжалявала тя, че е провалила надеждите на родителите си и му се струваше противна мисълта, че тя мислеше, че се е направила на глупачка. Дори се опитваше да го защитава, когато просто можеше да го обвини за всичко, което се беше случило. Невинността на писмото му напомни, че тя дори още не е жена, едва на прага на женствеността. Едва на седемнайсет години.
— Обичаш ли ги или се боиш от тях? — попита меко той. Лицето й беше сковано и когато се обърна към него, той видя колко е притеснена.
— Обичам ги. Липсват ми… толкова много. — Тя се изчерви красиво. — Никога няма да разберат защо направих това, което направих. И аз самата не разбирам. — Тя отвърна поглед.
Нещо опасно и болезнено надигна глава в сърцето му и той се хвана, че коленичи до нея и обръща брадичката й към себе си.
— Страстта между мъжа и жената е нещо нормално. Срещал съм баща ти веднъж. Струва ми се, че той разбира страстта.
Погледът й бе тъй пълен с надежда, че той почувства огромна нежност.
— Мислиш ли наистина?
Той кимна, леко усмихнат. След това стана и скъса писмото.
— Какво правиш?
— Аз ще го напиша — каза той. — Няма нужда да се унижаваш така. И не си се направила на глупачка — добави той с прилив на гняв.
— Нямаше право да постъпваш така!
— Като твой съпруг имам всички права — заяви спокойно той. Сега, когато проклетото писмо беше унищожено, се почувства по-добре.
— Ще напиша нещо подобно: „Уважаеми господин Браг, Вашата дъщеря и аз открихме, че не си подхождаме. Взаимно желаем анулиране на брака ни, което среща нуждата от вашето съгласие. Дъщеря Ви е все още невинна, ако това може да ви накара да възразите.“ И така нататък. Наистина няма нужда да се впускаме в допълнителни подробности.
— Защо просто не се подпишеш с моето име? — изфуча тя.
— Съмнявам се, че ще повярват, че си писала писмото — отвърна той спокойно, седна на ръба на бюрото и дръпна от пурата си. — Кажи ми, Сторм, защо ме защити?
Отговорът й беше неочакван.