— Не искам някой да умре.
— Да умре?
Тя се обърна към него.
— Брет, когато татко пристигне, трябва да си подготвен да се скриеш. Ако той реши, че си ме подмамил и направил нещастна, ще те убие.
Брет се усмихна.
— Да се скрия, значи? — Той произнесе думата като непозната.
— Сериозно ти говоря!
Той се разсмя.
— И аз. Защо да се крия? Нетактична си — Той се намръщи. — Не е ли така?
— Татко сигурно ще иска да те убие, без значение какво му кажа. Не можеш ли да разбереш?
— Нетактична ли си? Или невинна?
— Какво?!
— Девствена ли си? — попита Брет с натежал глас и блестящи тъмни очи.
Когато Сторм чу въпроса, възмущението й се изгуби под хладния гняв. Тя стисна зъби, толкова обидена и гневна, че не можа да проговори. Брет се намръщи още повече, пронизан от разочарованието. Липсата на отговор явно беше отговорът, който не желаеше. Гневът му се завърна с пълна сила. Беше го знаел през цялото време, нали? Никоя девственица не експлодираше от страст и не достигаше до оргазъм в чужда градина, и то само от едно докосване!
— Може би трябва да накарам татко да те убие! — процеди тя. Имбецил!
— Той ми изглежда разумен човек — отвърна Брет. Малка кучка!
— Не само, че е бил тексаски рейнджър, но и е половин апах. Вярва в отмъщението. Като апахите.
Брет я зяпна.
— Какво?
Сторм се усмихна, наслаждавайки се на, както й се стори, страха му.
— Може би ще ти откъсне езика, или ще ти отреже пръстите. Татко вярва в наказанието, което подхожда на престъплението. — Тя се изчерви. — Радвай се, че не си… че не сме… Щеше да ти го отреже!
Брет едва я чу.
— Ти имаш индианска кръв?
— И се гордея с това. Сега може би ще ме послушаш и ще се скриеш, когато дойде и започне да се оглежда за теб.
Той не можеше да повярва. Нищо чудно, че беше толкова дива. Дяволите да го вземат, нищо чудно.
— Ако ме извиниш — каза сковано тя. Гледаше я като някакво чудо на природата. Сигурно вече се отвращаваше от нея.
— Извинена си — каза той и погледна настрани. Четвърт индианска кръв. Това вероятно обясняваше необикновения й външен вид, необикновеното тяло.
Тя поспря на вратата.
— Не се притеснявай — каза с най-гадния си глас. — Няма да те чакам горе.
Той вдигна рязко глава.
— Какво означава това?
— Съжалявам жената или жените, които покровителстваш. Едва ли им е лесно да търпят мръсник като теб!
Обзе го гняв.
— Поне не са лицемерки. Поне не се преструват на нещо, което не са! — изкрещя той. Говореше за престорената й невинност, но Сторм реши, че има предвид, че се е представяла като напълно бяла.
— Надявам се, че ще излизаш всяка нощ! — изръмжа тя. — Не мога да дочакам края на този кошмар!
— Не се притеснявай — върна й той. — Възнамерявам да излизам всяка една нощ, когато пожелая! Поне някои жени знаят как да бъдат такива… не като някакви тексаски дивачки!
Миг по-късно той чу как една врата се тръшна толкова силно, че стените на горния етаж сигурно потрепериха. Сграбчи сакото си и, верен на своята дума, изхвърча от къщата.
10
На следващата сутрин Сторм седна обезсърчена пред огледалото. Очите й бяха зачервени. Отвратително. Така всички щяха да разберат, че е плакала. Поне Брет.
Миналата нощ беше отсъствал само за няколко часа. Няколко, но достатъчно. Сторм си казваше, че това не я интересува, че не плаче заради онова копеле. Чувстваше се самотна и й липсваше дома й. Но всички извинения звучаха празни даже на нея самата. В сърцето й беше заседнала болка, която не разбираше. Пред очите й непрекъснато беше Брет с някаква жена без лице, с някаква хлъзгава, мръсна уличница. Добре, помисли си тя с горчивина. Чудесно, щом стои далече от леглото ми. Какво прасе! Нерез. Тя се гордееше с индианската си кръв. Не беше нейна грешката, че той не го знаеше. Когато си спомни как я бе нарекъл лицемерка, преструваща се на нещо, което не е, по бузата й се плъзна нова сълза. Сторм гневно я избърса. Той си беше само някакво конте със синя кръв!
Почака, докато Брет тръгна към „Златната дама“, после слезе долу и нареди да оседлаят коня й. Не можа да яде, сигурен знак, че не беше на себе си. Вместо това скочи на Демон и поязди около час в компанията на един коняр, ирландски момък, който я гледаше с възхищение. Тя реши, че няма нищо против. Знаеше, че Брет няма да й позволи да язди сама, а и Сайън й беше връстник, въпреки че беше гигант над метър и деветдесет. Доволна беше, че не е някой надут, помпозен старец като Брет. Нещо повече, Сайън познаваше конете и с готовност отговаряше на въпросите й. Акцентът му й хареса.
Когато стана по-късно, двамата отидоха до дома на семейство Фърлейн. Сайън скочи да й помогне, но Сторм му се ухили наперено и скочи по индиански на земята. Очите му станаха като чинии. Тя знаеше, че това си беше чиста фукня, но се почувства прекрасно. Приятно й беше с него. Беше като братята й.