Брет хвърли вилицата.
— Значи изкарва кирливите ни ризи на проветрение, така ли?
— Брет, успокой се — рече Грант и докосна ръката му. — Никога не съм те виждал такъв.
— Какво още е казала? — настоя Брет, едва сдържайки беса си.
— Не много. През по-голямата част от времето се е опитвала да сдържи сълзите си.
Брет замръзна.
— Виждал ли си я днес?
— Не.
Очите й са зачервени и подути от плач.
Брет не помръдна, но очите му се сведоха към ленената покривка. Цяла нощ ли е плакала? Не я беше чул. Защо е плакала? Защото е открил истината, че не е невинна девица? Защо е плакала?
— Сигурно се чудиш какво си направил, за да я разплачеш. За бога, Брет, тя е само на седемнайсет. Ти галиш Лиан Сейнт Клер с пауново перо в сравнение със Сторм, а и двамата знаем, че Лиан е кучка.
— Достатъчно — прекъсна го Брет, взе вилицата си и я заби в салатата. — Вероятно е плакала, защото й липсва домът й или защото ме мрази.
Не ти прилича да си толкова лош — каза Грант.
Брет вдигна очи.
— Не всеки ден човек бива принуден да се ожени против волята си. Да не ме обвиняваш, че съм ядосан?
— Но по чия проклета грешка стана всичко? — извика Грант.
— По нейна! — почти изкрещя Брет, стовари юмрук върху масата и накара чашите да издрънчат. — Тази вещица ми заложи капан — повярвай ми, Грант, тя не е невинна; през цялото време е знаела какво прави! Вкара ме в капана, по дяволите, а сега осъзнава, че това не й изнася и страда! — Той подчерта това изявление с още един юмрук по масата, като накара всички разговори наоколо да секнат. Хвърли салфетката си, стана и понижи глас до гневен шепот.
— Е, нека ти кажа нещо, приятелю. Може би и аз страдам!
Той излезе от трапезарията. Грант беше смаян. После се усмихна, взе вилицата си и продължи да се храни. Марси щеше да е доволна от него.
Брет се прибра направо вкъщи. Бесен беше, че Сторм е ходила да плаче на рамото на Марси и да разгласява личните им проблеми. Ако имаше още нещо за казване, той беше насреща. Остави Крал пред вратата и нахълта в къщата с вик:
— Сторм!
Не последва отговор, така че той изкачи стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж и почти събори Питър. Човекът се опитваше да му каже нещо, но той го прекъсна.
— Къде е жена ми?
— Излезе сутринта на кон — каза му икономът.
— Да, да, знам. Отишла е при госпожа Фърлейн. — Той изведнъж се намръщи. — Искаш да кажеш, че още не се е прибрала?
— Не, сър.
Брет закрачи из фоайето. Измъкна часовник от джоба си; беше почти три следобед.
— Питър, кога тръгна тя?
— Около десет часа, сър.
Брет усети ледена ръка върху сърцето си. Пет часа. Нямаше я вече пет часа. Той сграбчи майордома за яката.
— Със Сайън ли е тръгнала?
— О, да, сър. Сайън разбира, че госпожа Д’Аршан не бива да язди сама, сър.
Брет усети мимолетно облекчение. Сайън беше добър с пистолета, още по-добър с ножа и смъртоносен с огромните си юмруци. Затова и беше дал на способния момък задачата да съпровожда Сторм, когато тя направи и крачка извън дома. Случилото се на плажа преди две седмици нямаше да се повтори. Но къде, по дяволите, се губеха?
— Тя каза ли къде ще ходи след Фърлейнови?
— Не, сър.
Сигурно е останала у Марси, помисли си той с нов прилив на облекчение. Това беше единственият възможен отговор.
— Прати Уилям до Фърлейнови да я доведе. Да й каже, че чакам.
Като нареди това, Брет се оттегли в кабинета си и се втренчи в цъфналите азалии, рододендрони и лалета в градината. Даже кучешкият дрян цъфтеше. Но той не забелязваше нищо.
Кочияшът Уилям се върна след двадесет минути без Сторм. Била напуснала дома на Марси преди обяд. Брет беше поразен. Уилям не помръдваше, очаквайки да бъде освободен. Най-накрая гласът на Брет се върна.
— Казала ли е къде отива?
— Не, сър — отвърна Уилям. Брет стана и му махна да си върви. Кръвта му се вледени от страх, примесен с нов прилив на гняв. Вече я нямаше почти шест часа. Никой не язди толкова. Къде се губеше?
Нещо се беше случило.
Господи, помисли си той и изхвръкна от къщата, Сайън беше само на двайсет години, ако и да беше сто килограма на метър и деветдесет. Господи, наоколо имаше всякакви негодници, подивели за жена.
— Уилям, оседлай Крал — изкрещя той и сам хукна да го направи, защото нямаше търпение да чака. Скочи на коня и изчезна в галоп.
Сторм обичаше плажа. При тази мисъл той обърна в посока към морето. В главата му като призраци зазвучаха думите от писмото: „Ненавиждам Сан Франциско. Нищо не върви както трябва… задушавам се в корсетите и обувките, които ми причиняват непоносима болка… Излъгах… Никога не сме били влюбени…“ Прониза го паника, паника и вина… и разкаяние. Въпреки всичко тя му беше жена и само на седемнайсет години, и той отговаряше за нея.