Имам нужда от Сторм, помисли си той и се шокира от мимолетната мисъл. Ядоса се на себе си. Отиде до прозореца, неспособен да я прогони от главата си, така че когато тя се появи от плът и кръв на дъба пред него, той за миг реши, че все още си я представя. Но докато се зяпаха през стъклото и през лицето й премина ужас, когато той осъзна, че тя е истинска, а не плод на въображението му…
Двамата ахнаха едновременно. И подскочиха от потрес. Тя се обърна и започна да се спуска по дървото, но той вече беше разтворил прозореца и беше скочил на един клон, който се преви под тежестта му. Тя висеше като маймунка на ствола и той чуваше острото й дишане, чупенето на клонки и шума на листата, докато тя слизаше с истерична бързина. Намери опора за краката си, но когато клонът се счупи, се дръпна бързо и потърси друг. Спусна се след нея, като почти стъпваше върху главата й. Чу вика й. Погледът му я потърси — само че нея я нямаше.
— Сторм! — изкрещя той и се смрази, докато тя, сякаш в забавен каданс падаше през клоните. Сърцето му заседна в гърлото и започна да го задушава. Тя падна с тъп звук, очите й се затвориха, угасявайки синия огън и синия страх.
— Сторм! — извика той извън себе си. Забрави собствената си неумелост и тежестта си и забърза надолу, като повече се плъзгаше, отколкото стъпваше. Когато стигна на два метра от земята, той скочи на четири крака до проснатото й тяло.
Сърцето му бясно биеше. Вдигна я, взе лицето й в ръце — беше толкова студено.
— Сторм? Сторм? — Тя беше толкова безжизнена. Не искаше да я мърда, ако си беше счупила нещо; нежно допря показалеца си до гърлото й и усети бавния, но стабилен пулс.
— Слава богу!
Той я обкрачи, без да я докосва, взе лицето й в длани, но без да движи главата й.
— Сторм? Сторм? Събуди се, миличка. Събуди се, chere. Сторм?
Очите й се отвориха. Дори в полумрака той видя колко са разфокусирани.
— Добре ли си? — ахна той.
Тя успя да го погледне. Очите й се затвориха.
— Сторм!
Тя простена и пак погледна.
— Не мисля, че имам нещо счупено — каза накрая с треперещ глас.
— Сигурна ли си?
— Да.
Той почти се удави в облекчението; но скоро го последва гняв.
— Какво правеше, за бога? — изрева той.
— Шпионирах — отговори тя с все така слаб глас.
Той се стресна, но не можа да сдържи усмивката си.
— Казах ти — промълви той и погъделичка с палец нежното й лице, — че трябва да ми предложиш нещо по-добро.
Сълзи замъглиха очите й.
— chere — дрезгаво каза той, — не плачи. — Избърса с палеца сълзите й. — Следващия път, когато искаш да знаеш къде отивам, моля те, просто ме попитай.
Погледите им се срещнаха. След миг тайнствено мълчание, тя каза:
— За пръв път те чувам да казваш моля.
Той се усмихна и стана от нея.
— Можеш ли да седнеш?
Тя кимна. Той се пресегна да й помогне, но тя простена и той веднага я положи пак по гръб.
— Не си добре — каза обвинително той.
— Брет! Брет! Какво става?
Сторм почувства, как мъжът й се сковава. Тя също се стресна и се надигна на лакти, за да види на кого говори той.
— Връщай се вътре, Одри. Трябва да взема каретата ти. Моля те, прати я.
— Да повикам ли лекар? Кой е това?
— Одри… — започна Брет със заповеднически глас.
Сторм седна, без да осъзнава какво прави и се втренчи в невероятно красивата, дребна жена, която държеше фенер, окъпана в светлините от къщата.
— Няма ли да ни запознаеш, Брет? — попита тя колкото можа по-хапливо, но с надигащо се в гърдите отчаяние. Не можеше да се сравнява с тази жена! Въобще!
— Влизай — казваше Брет със суров глас. — Веднага, Одри. Сторм, легни долу. — Гласът му омекна, когато той плъзна ръка зад гърба й и я положи по гръб. Сторм се подчини, но беше твърде късно; тя и жената се бяха видели и тя беше забелязала стреснатото разбиране у онази, когато бе чула Брет да я нарича по име. Започна да й се вие свят. Любовницата му беше миниатюрна и заоблена, и красива, и женствена, и нежна… всичко, което Сторм не беше.
— Да, Брет — отзова се меко Одри и покорно изчезна.
Сторм щеше да повърне. Надигна се отново и се сгърчи. След като свърши, забеляза, че Брет я държи и нежно я подкрепя. Прииска й се да се разридае. Желанието й нарасна, когато той започна да гали косата й.
— Недей — простена тя. Ръката му спря. Мина един безкраен миг. Сторм продължаваше да вижда красивата жена, докато се бореше с безсъзнанието. Брет заговори с мек, тих, разтревожен глас.
— Каретата е тук. — Той я вдигна с лекота и тя извърна лице към гърдите му. Отнесе я до екипажа и седна, като я залюля в скута си. Кой знае защо това я накара да загуби контрол върху себе си. Разплака се тихичко.