— Всичко е наред, скъпа. Плачи.
— Никога не плача — каза отбранително Сторм и вдигна глава. — Никога. Но откакто дойдох тук плаках толкова… Мразя го.
— Не е вярно — прошепна Марси.
— Вярно е. Знаеш ли, че не съм го виждала от три дни, нито веднъж? Но се радвам — така или иначе само се караме. Боже, не мога да дочакам татко да ме вземе.
След половин час Марси се извини и тръгна към кабинета. Вратата зееше. Тя почука и влезе, като хвърли бърз поглед на съпруга си. Очите й се спряха на Брет и го приковаха към стената.
— Искам да поговорим.
Мъжете скочиха, но Брет изглеждаше стреснат от тона й.
— Марси, здравей…
— Как можеш да си такова животно? Не разбираш ли, че Сторм е само на седемнайсет, дете, само в непознат град, без приятели?
Брет се беше опомнил от шока и тъмен облак покриваше лицето му.
— Прекаляваш, Марси.
— Тя е в салона и плаче, по дяволите!
Брет се стресна — едновременно смаян от езика й и от казаното.
— Добре ли е? — попита бързо.
— Чувствата й са зле. Не можеш ли веднъж да помислиш и за нейните чувства, вместо за своите? Не можеш ли да напуснеш проклетата си любовница поне за няколко дни и да се погрижиш за жена си? Изобщо интересува ли те, че е още жива?
— Отиваш прекалено далече! — избухна Брет. — Любовницата ми не ти влиза в работата, а отношенията ми със Сторм нямат нищо общо с теб!
— Мисля, че колкото по-скоро дойде баща й, толкова по-добре за нея — изкрещя в отговор Марси. — Дори не си надникнал в стаята й от три дни — ей така, да я видиш. Караш ме да искам да ти извия проклетия врат.
— Тя ми каза да стоя настрана — извика Брет. — Всеки път, когато опитам да направя нещо хубаво за нея, тя ми го хвърля в лицето. Тя е възможно най-неблагодарната малка вещица… — Той се успокои изведнъж. — Държах се настрана заради здравето й, не защото не ми пука за нея. Всеки път, когато попаднем в една и съща стая, започваме да се караме. Защо плаче тя?
— Защото я пренебрегваш — отвърна тихо Марси.
Той потъмня.
— Това е глупаво. Тя ми каза да я оставя на мира.
— О, Брет, глупако, понякога когато една жена каже нещо, има предвид друго, особено когато е горда като Сторм.
Брет я погледна така, сякаш се опитваше да разбере нещо напълно непознато и неразбираемо.
— Ти наистина ли мислиш, че тя плаче заради мен?
— Знам го.
Брет прекара ръка през косата си. Сърцето му странно бе подскочило при тази мисъл. Последните няколко дни бяха били ад. Беше се държал настрана не защото тя му беше казала така в прилив на гняв, а защото искаше тя да се оправи и състоянието й да не се влоши от караниците им. Но половин дузина пъти на ден беше питал Питър и Бетси за състоянието й и дали има всичко, от което се нуждае. Нощем, когато тя спеше, се промъкваше при нея и я гледаше, нещо, което странно го успокояваше, сякаш, ако не го правеше, щеше да се събуди и да разбере, че Сторм е била само сън. Погледна към Марси. Вече не й беше сърдит. После побърза да излезе.
Сторм не беше в салона. Той почука тихо на вратата на спалнята й.
— Сторм? Аз съм, Брет.
Никакъв отговор. Той отвори вратата. Тя стоеше неподвижно до камината, но когато той влезе, главата й се обърна като на стресната птица. Носеше бледосиня копринена рокля със скромно деколте и кремава дантела по врата и китките. Косата й беше пусната, само една панделка я придържаше назад. Брет се усмихна леко, но сърцето му се блъскаше бясно в гърдите. Почувства безумно желание да я сграбчи в обятията си и просто да я прегръща. Никога преди не бе искал просто да прегръща някоя жена. Затвори тихо вратата. За момент никой не проговори; само се гледаха един друг.
— Добре изглеждаш — каза нежно той и се усмихна. — Всъщност, никак не бях точен. Прекрасна си, както винаги.
За негова изненада устните й потрепнаха и тя отмести подозрително блестящите си очи към огъня. Той се приближи към нея. Тя го погледна така изплашено, че той отстъпи. Тя отиде до прозореца, а той остана до камината.
— Какво има? — попита Брет все още нежно, с необичаен за ушите му глас.
— Какво искаш?
Той почувства, че тя каза това колкото можа по-грубо. Мисълта леко го ядоса.
— Марси каза, че си плакала.
— Тази предателка — каза Сторм и стисна юмруци.
Кажи ми защо.
Тя се извърна към него с насълзени очи.
— Искам да си ида вкъщи сега, Брет. Семейството ми липсва ужасно, просто ужасно.
Той се чу да казва:
— Не мога.
— Няма да позволя на Пол да те доведе до банкрут, кълна се!
Той сви лице.