— Сторм?
— Махай се — изхълца тя отчаяно. — Махай се от мен.
Той се скова. Защо беше разстроена? Тя го беше желала точно колкото и той нея. Беше отговорила на страстта му с невероятна сила. Намръщи се и докосна талията й.
— Сторм?
Тялото й се стегна, сякаш отблъскваше допира му. Той се дръпна и сърцето му заби по-силно.
— Защо плачеш?
Не последва отговор, само сподавени ридания. Умът му препускаше, работеше. Боже! Да не би да е бил твърде груб? Не беше искал. Почувства страх.
— Нараних ли те? Сторм? По дяволите.
— Махай се — каза тя с пречупен глас. — Моля те, моля те, махай се.
Наранил съм я, помисли си той, и нещото стегна за гърлото.
— Прости ми — чу собствения си глас — странно тих и момчешки. Тя изхълца. Искаше да я успокои, да я прегърне, да я залюлее в обятията си, но вече се страхуваше да я докосва. Пресегна се и погали косата й. Тя се отдръпна.
— Сторм — започна колебливо той. — Аз… всичко е наред. — Погали великолепната й коса. — Съжалявам. Боли само първия път. Следващия няма да има болка.
Тя се изправи като свещ в леглото и той забеляза гнева й.
— Следващия път ли? Следващия път? Следващ път няма да има!
Той се стресна.
— Ти ме измами — изплака тя. — Прелъсти ме. Копеле такова, ти знаеш, че не искам този брак. Знаеш, че не те искам, мразя те, копеле… — Тя се разплака отново, повече от гняв, отколкото от тъга.
Ръката му замръзна. Цялото му същество се вкамени. Тя не го искаше. Думите й бяха ехо, нещо повече, ужасен спомен за нещо минало. Пригади му се. Току-що й беше дал повече страст, отколкото подозираше, че притежава, а тя не го искаше. Мразеше го. Знаеше си. Как можеше да е забравил?
Стана и се заразхожда из стаята. Изведнъж видя отражението си в огледалото — бледото си, стреснато лице. Не го бе искала в началото, не го искаше и сега. Можеше да накара тялото й да отвърне на неговото, но победата беше празна, куха и повече приличаше на поражение. Очите му се впиха в отражението й. Радваше се, че се е обърнала, така че не можеше да вижда лицето й.
— Това никога няма да се повтори — каза той с горчив глас, който отекна странно в ушите му. — Кълна се.
Брет се събуди рано на следващата сутрин, леко замаян от липсата на сън и прекалено многото шампанско. Първата му мисъл беше за Сторм. Заля го самосъжаление. Стана и започна да се облича. Беше направил каквото беше могъл; то никога вече нямаше да се повтори. Тя трябваше да дойде при него. Със сигурност нямаше да се прави на глупак, като моли за благосклонността на жена си.
Изми се и се облече, почука на вратата й и странно се разтрепери. Не искаше да мисли защо искаше да я види, да разбере как е. Не последва отговор. Може би спеше; сигурно беше така. Слезе в трапезарията и закуси.
Беше осем часът и той още не бе привършил с яденето, когато се появи Сайън с шапка в ръка. Изглеждаше смутен. Брет го покани да влезе.
— Какво има, Сайън?
— Сър, не знам как е станало, но Демон го няма.
Брет остави чашата си.
— Какво?
— Да, сър, тъкмо хранех конете, когато стигнах до бокса му и не го намерих. Както и всичките му такъми, сър.
Брет скочи с ужасно предчувствие.
— Оседлай Крал, Сайън — нареди той. Изкачи стълбите и нахлу в стаята на Сторм, без да чука. Нямаше я. Леглото беше неоправено и върху белите чаршафи аленееше кърваво петно. Нов спомен за… Той веднага забеляза, че гардеробът е отворен и дрехите са на пода, сякаш беше търсила трескаво нещо.
— Бетси! — изрева той.
Тя веднага дотича.
— Сър?
— Къде е Сторм?
— Аз… аз мислех, че спи — каза тя, оглеждайки разбърканата стая с разширени очи.
— Какво липсва? — попита той. Тя се зарови в гардероба.
— Само онези ужасни бричове и мръсните ботуши, както и една стара шапка. Тя не ми позволи да ги изхвърля.
Сърцето на Брет се изстреля право в гърлото му. Тя беше избягала — скоро след като я беше оставил. Беше напуснал стаята й към един и половина, но беше стоял буден докъм три. Ако тогава беше тръгнала, това й даваше петчасова преднина… О, боже!
Може би само бе отишла у Марси или у Пол. Когато я намереше, щеше… Боже! Да язди нощем сама… Почувства надигащата се паника.
Първо отиде у Фърлейнови — около осем и двайсет сутринта. Беше побеснял от притеснение, когато взе предните стъпала на два скока. Марси и Грант бяха в трапезарията.
— Добро утро — каза Грант и стана. — Брет, нещо…
— Сторм тук ли е? — изкрещя Брет.
Марси скочи.
— Не, Брет, не е идвала. Какво се е случило?
— Господи — изпъшка Брет. — Избягала е.
— О, боже! — възкликна Марси. — Сигурен ли си?
— Демон го няма, а тя е облякла бричовете и ботушите си. Грант?