— Ще се радвам да помогна.
Марси задържа Брет.
— Може би просто е излязла на езда.
Той я погледна с нещастие в очите.
— Не, Марси, не и след вчера. Господи, ако само…
Марси стисна ръката му. Двамата мъже излязоха.
— Къде ще ходим? — попита Грант, след като нареди да му доведат коня.
— Искам да се разделим, в случай че е още в града. — Брет го погледна в очите. — Но знам, че е тръгнала към Тексас. Това означава на юг към Сан Диего. Знам, че е така. Ще ида да взема още един кон и дори и да се наложи да уморя и двата от тичане, ще я хвана. Ти претърси града. Ако по някакъв начин съм сбъркал и ти я намериш, уведоми ме.
Грант стисна ръката му.
— Добре. Брет… тя ще е невредима.
Прилошаваше му от тревога.
— Тя е там сама. И е само на седемнайсет.
Грант го погледна със съчувствие.
— Ще я намеря — каза тежко Брет. — Аз съм виновен за всичко.
14
Трябваше да поспре. Демон беше изтощен. Слънцето започваше да залязва и обагри океана в червено. Препускаше вече четиринадесет часа, пресметна тя, откакто тръгна в тъмното утро.
Слезе тежко от коня и го разседла. Животното благодарно изпръхтя. Тя го разтри с шепа суха трева и му даде няколко шепи зърно, с което беше напълнила дисагите си. Не беше и помислила да взима храна за себе си. Беше хапнала някакви забравени в торбите корички. Гладна беше. Напусна дъбовата сянка, където бяха спрели, и се пъхна в храстите с пушка в ръка. Късметът беше на нейна страна, защото още беше светло. Тя разгледа пръстта и забеляза сърнешки барабонки в тревата. Скри се по-дълбоко в храстите, без да обръща внимание на скачащата край нея катеричка. Не искаше да яде катеричка. Придвижи се безшумно напред, разтвори някакви клони, прескочи ги и замръзна на място.
Заекът седеше неподвижно и се ослушваше. Сторм бавно вдигна пушката и се прицели. Запъна спусъка и заекът подскочи, но твърде късно. Куршумът го уцели между ушите. Сторм отиде да прибере плячката си.
Одра заека, като първо му отряза главата, направи един-единствен разрез и с бързо движение смъкна кожата. Върна се на мястото, където смяташе да лагерува, и напали малък огън. След нула време заекът се печеше на шиш и преди нощта да е паднала напълно, тя се нахрани с горещо, сочно заешко месо. То задоволи глада й, но не и другата болка, която я бе измъчвала през целия ден. Никога в живота си не се бе чувствала толкова самотна. Бяха я отгледали с огромна любов. Майка й винаги бе била край нея, често строга, но никога не поставяща под съмнение обичта си. Баща й открито я обожаваше и тя беше сигурна, че ако някой се осмелеше да я обиди или нарани и тя не може сама да отмъсти, братята й щяха да се погрижат за това с юмруците си. От време на време я наказваха за дребни прегрешения, като й отнемаха временно привилегиите. Никога не я бяха удряли, нито родителите, нито някой друг, въпреки че като дете беше участвала в неизброими сбивания. Винаги я бяха обичали и уважавали.
Но Брет не я обичаше. Той беше женкар, а тя — поредната му жертва. Той я желаеше, това й беше ясно, но дотам спираше всичко. Прилоша й, когато си спомни как се беше оженил за нея по принуда. И я беше прелъстил с такава лекота, напълно безразличен към собствените й желания. А тя бе отговорила на умелите му ласки — и то как… фактът, че не може да устои на нежностите му, без да се превърне в разгонено животно и да го моли за още, фактът, че и тя го желаеше, я изпълваше със срам и гняв. За пръв път разбра какво означава да си безпомощен. Нямаше сила да се защити от Брет, безпомощна беше пред страстта му. И това ужасно я плашеше. Не можеше да търпи секса, използването на тялото й без любов. И все пак продължаваше да вижда Брет, да чува дрезгавия му, пълен с разкаяние глас, който казва: „Сторм, за бога, съжалявам.“
Съжалявам… Съжалявам…
— Махай се — каза тя на мрака. — Не можеш ли да ме оставиш на мира, дори и сега?
Сълзите й рукнаха. Чувстваше ръката му върху косата си, нежна и грижовна. Баща й я бе галил така, когато беше момиченце и плачеше.
Щеше да стигне до дома или да умре. Да стигне у дома, в обятията на родителите си… Де да беше вече там. Тя разгъна походното си одеяло и се уви в него. Загледа се в звездите и й се прииска да избие гласа на Брет от главата си, да забрави разкаянието му. Искаше да може да изплаче спомена за страстта, която ги бе съюзила за кратко, за усещането на тялото му дълбоко в нейното, влизащо все по-дълбоко, ръцете върху ханша й, които я надигаха за него… Не знаеше какво й става. Даже сега споменът за докосването му й причиняваше болка. Затвори очи и се опита да заспи. Накрая се унесе.
Нещо я събуди. Демон пръхтеше и тропаше с копита. Тя се разбуди напълно, но остана със затворени очи, опитвайки се да чуе… Имаше още един кон. Прииска й се Брет да не й беше отнемал Колта. Пръстите й се сключиха около пушката, която беше под одеялото, а показалецът запъна спусъка. Тя лежеше абсолютно неподвижно. Изведнъж усети, че някой дърпа пушката й и я стисна по-здраво. Отвори очи в мига, в който Брет каза: