— Пусни — каза той. Тя се подчини с гневен крясък. Той все още я държеше и гневните им погледи се кръстосаха. С бързината на змия Сторм се пресегна към ножа си. Изтегли го и опря върха в гърлото му.
— Не — тихо каза тя. — Ти пусни.
Изражението му беше невярващо. След това лицето му се помрачи.
— Може би сега е моментът да разберем колко точно ме мразиш — промърмори той и стисна по-силно китката й. — Ще трябва да удариш, Сторм. Можеш ли? Ще прережеш ли гърлото ми? Докато не ми изтече кръвта?
— Да — заяви тя. — Да, с удоволствие. Пускай!
Той се разсмя. Тя усили натиска върху гърлото му и там се появи капка кръв, която се търкулна надолу. Той спря да се смее, но сърцето й бясно биеше. Не можеше да го убие. Боже мили! Беше убила един команч при самозащита, но не можеше да убие Брет, не и съпруга си. Той пусна ръката й. Тя почувства триумф. Но същата тази ръка се плъзна към другата китка, онази, която притискаше ножа към гърлото му. Очите й се разшириха. Искаше да натисне острието, но не можеше и той знаеше това. Силната му, корава ръка се сключи около китката й и я отдръпна.
— Пусни това — каза той и й обърна гръб. Тя го погледна — напълно беззащитен — и пусна ножа. Той го хвърли върху седлото, обърна се и хвана ръката й.
— И двамата имаме нужда от сън — каза нежно той и я отведе до постелята й. Тя нищо не виждаше. Сълзи заслепяваха очите й. Той я побутна внимателно надолу и тя се сгуши в одеялото. Когато и той се мушна до нея, тя се скова.
— Какво правиш?
— Спя — отговори той, завъртя се настрана и й обърна гръб. Тя не помръдна.
— Имаш си собствено одеяло — обвини го тя.
— Няма да те докосна — уморено каза той. — Студено е. Така ще се топлим един друг. Хайде да заспиваме.
Тя не можеше. Но той веднага се унесе. Когато се обърна с лице към нея, тя още беше будна. Ръката му се преметна през тялото й. Тя веднага я отмести. Ръката обаче се върна и я прегърна по-здраво. Сторм го погледна. Лицето му беше отпуснато от съня и изглеждаше по-младо, по-меко, даже ранимо. Сърцето й сякаш спря за миг. Толкова беше красив. Дъхът му топлеше шията й, но скоро цялото й тяло пламна. А ръката му уютно обвиваше кръста й. Тя пробва да се обърне настрана, опирайки гръб в гърдите му, с хълбоци, опрени в слабините му. Затвори очи и почувства прекрасната, успокояваща топлина, която я заля и унесе в дълбок сън.
Върнаха се в Сан Франциско малко преди полунощ, въпреки че бяха тръгнали призори. Сторм беше изтощена, гладна и изплашена. Той не й бе казал повече от десетина думи от сутринта. Беше ядосан от постъпката й, ясно й беше. Опитваше се да не мисли за това. Щеше пак да избяга. Нямаше да прекара живота си като негова жена.
Успя да свали ботушите си, преди да се строполи на леглото и да заспи. Когато се събуди на сутринта, лежа известно време неподвижно, радвайки се на мекото легло и отпуснатостта си. Накрая отвори едно око и разбра, че вече е късно, почти обяд. Прозя се. Седна и осъзна, че е чисто гола. Веднага се почуди кой ли я беше съблякъл. Мисълта, че е бил съпругът й, който я е разглеждал, докато е спяла, я накара да скръцне със зъби. Скочи от леглото и отвори гардероба си. Ахна.
Той беше празен.
Вътре нямаше нищо.
Сторм дотича до раклата, където седяха резервните й бричове, но и тях ги нямаше. Какво, за бога, ставаше тук? Тя видя бледосинята нощница и халата си. Сграбчи ги и ги нахлузи набързо. Нощницата беше прозрачна, без ръкави, с дълбоко деколте, поръбено с дантела. Халатът беше от същата материя с широка яка и волани. Преди ги беше харесвала, но никога не ги беше носила — много бяха предизвикателни. Определено не можеше да слезе така. Хвана дръжката на вратата, възнамерявайки да повика Бетси и да поиска обяснение. За неин ужас вратата беше заключена от външната страна. За миг тя отказа да повярва на очите си. Опита отново, като задърпа дръжката. Бърза като стрела, Сторм притича до другата врата и я задърпа със същия резултат. Копелето я беше заключило! В този миг видя на масата поднос със сребърен кафеник, чаша сок и няколко покрити блюда. Тя не им обърна внимание и се запъти към прозореца. Разбра, че оттук мърдане няма, освен ако не се снабдеше с дълго въже. До земята имаше около шест метра. И със сигурност не можеше да цъфне навън, облечена така. Дори сега градинарят подрязваше някакви храсти. По дяволите Брет Д’Аршан!
Защо го беше направил?
Тя отиде до вратата и я заблъска. Блъскаше, блъскаше, викаше Бетси, Питър и Брет, докато прегракна. Знаеше, че все някой я беше чул, но явно им беше наредено да не се отзовават. Щеше да го убие! Закрачи из стаята. Не можеше да направи много, освен да привърже чаршафите един за друг и да излезе полугола навън. Защото с тези парцалки си беше направо полугола!