— Поразен съм, сага — каза той и пое ръката й, преди тя да разбере какво става. — Никога не съм виждал такава красота, никога!
Сторм се смути. Не знаеше какво да отговори на такъв невероятен комплимент. Той й целуна ръка и мустаците му погъделичкаха кожата й. Не бързаше да отлепи устни от нея. Тя беше сигурна, че е усетила върха на езика му. Ахна и се опита да се дръпне, но не успя.
— Надявам се, че ще ми окажете честта да ми позволите да ви разведа из красивата хасиенда на дон Фелипе.
— Аз… аз не знам — промълви тя.
— О, братовчедът Брет няма да има нищо против. Той и донът имат много неща да уреждат, повярвай ми.
— Може би утре — каза тя. Трябваше да говори с Брет. Искаше да го прегърне и да му каже, че не бива да има тайни от нея. Никога вече.
— Е, тогава утре — усмихна се Диего. Зъбите му блеснаха на мургавата кожа. — Къде е братовчед ми?
Брет гледаше баща си с ужас. Тогава дон Фелипе обърна глава и блестящите му черни очи, същите като някога, срещнаха погледа на Брет. Той отпъди жалостта си. Някогашният подобен на лъв мъж се беше сбръчкал, побелял, но все със същия дух. Брет почти се почувства шестнайсетгодишен под този властен поглед. Той преценяваше и обвиняваше, унижаваше. Пак се почувства като „копелето“.
— Ела тук — нареди дон Фелипе. Седеше в едно кресло, завит до кръста с одеяло. Вече не беше някогашния великан, а кльощав и изпит старец. Беше се свил даже на височина. Гласът му също беше отслабнал и трепереше. Брет пристъпи към него.
— Татко — каза той спокойно. Етикетът изискваше повече от това, но старият кучи син винаги се бе държал с него като с измет, така че защо трябваше да му пука?
Очите на дон Фелипе го измериха от главата до петите. Той погледна младия мъж в лицето и се разсмя.
— Още си бунтар, а, момчето ми?
Нямаше какво да отговори на това. Стоеше и се мразеше за притеснението, което изпитваше.
— Защо дойде? — попита късо донът.
— Емануел ме помоли.
— Аха. — Черните очи го пронизваха. — Може би си дошъл да чакаш смъртта ми, като другите. Още не съм готов, момче.
— Защо мислиш, че ме интересува дали си жив или мъртъв, старче?
Дон Фелипе се изсмя.
— Поне си честен, Брет, това може да ти се признае — честен си. Нищо подобно не може да се каже за останалите интриганти, с които съм заобиколен, с няколко изключения. Срещна ли вече сестра си Габриела?
Промяната на темата изненада Брет.
— Не.
— Ако си мислиш, че ще напусна всичко това — една тънка ръка се размаха наоколо, — то грешиш.
Беше ред на Брет да се разсмее.
— Хубаво. Нищо не искам, нито един проклет акър!
Двамата се загледаха напрегнато.
— Защо пък не, по дяволите? — извика донът. — Ти си ми син.
— Вече? Преди десет години не бях — бях само копелето ти.
— Ти беше — и си оставаш — мой син, но и мое копеле. Дори бог не може да промени това.
— Не, не може.
— Емануел казва, че си богат и преуспяващ предприемач.
— Горе-долу.
— С млада жена.
— Да.
— Трябваше да се ожениш за калифорнийка.
— Никога — отвратено каза Брет. — Съжалявам, че нямаш наследници, татко, но пък имаш Диего.
— Никога — изсумтя Фелипе. — Това жалко племенниче! Всичко, което прави, е да играе комар и да пилее пари. Спаси ли той хасиендата на Емануел? Бори ли се за своето срещу гадните американци? Ако му оставя това, то ще изчезне, ще се унищожи, ще се съсипе само след една-две години. — Донът беше почервенял от гняв и дишаше мъчително. Брет обаче само стисна упорито юмруци, докато старият не успя да си поеме дъх. Изкашля се.
— А онези две пепелянки и безгръбначното влечуго с тях очакваха пристигането ти както християните са чакали лъвовете на римските арени. — Той се засмя доволно. — Те искат всичко. Боят се, че ще ги ощетя и ще го дам на теб.
— Ако го направиш, ще го продам — предупреди го искрено Брет.
— Като че ли ще го направя — подигра му се дон Фелипе и заби черния си поглед в очите му. Брет го мразеше.
— Казах ти, старче, — тихо промълви той, — не го искам и никога не ще го поискам.
Взряха се един в друг.
— Ясно — каза старецът, — ти го показа още когато си тръгна оттук преди десет години.
— Ти дори не се опита да ме спреш. — Беше безразличен и двамата го знаеха, но какво беше очаквал старият? Признание? Извинение?
— Дано пукнат, алчните копелета — изръмжа накрая донът. — Трябва да се погрижа за Габриела. Не вярвам на Елена и София.
— За какво говориш? — попита Брет.
— Габриела е сгодена. Възнамерявам да живея, докато не се омъжи след три години за Салвадор Талаверас, един истински калифорниец. Те ще наследят всичко.