Преди да осъзная, ние вече летяхме през среднощното небе и окуражителните викове на баща ми все още ехтяха в ушите ми. Касиан тогава беше на четиринайсет — дракон-оникс. Целият в гладки черни мускули и изпъкнали сухожилия. Баща ми също беше оникс. И ониксите са не само са най-силните и най-големите сред драконите, но обикновено и най-бързите.
С изключение на тази нощ. Тази нощ аз победих Касиан, принца на нашия прайд, нашия бъдещ алфа водач, подготвян от раждането си да бъде най-добрият.
Не биваше да печеля състезанието, но го направих. В сянката на луната разкрих себе си като нещо повече от скъпоценната огнедишаща на прайда. Нещо повече от малкото момиченце, което Касиан возеше на пистата за картинг. След тази случка той се промени. Изведнъж спря да се стреми да бъде най-добрият и вместо това се опитваше да спечели най-доброто. А аз станах наградата.
Години наред съжалявах, че победих тогава, негодувайки срещу допълнителното внимание, което си навлякох по този начин. Щеше ми се да не летях толкова бързо. Едва сега, когато босите ми крака докосват грубата кора на дървото, докато се подготвям да излетя, съм благодарна, че го мога. Благодарна съм, че летя бързо като вятъра.
Лаз трепери зад мен, зъбите й тракат. Скимти като изплашено животно. Знам какво трябва да направя.
И просто… тръгвам. Спускам се от дървото и политам във въздуха, крилата ми са изпънати зад гърба ми, две огромни платна от огнено злато.
Крясъци изпълват ушите ми. Двигатели ускоряват оборотите си. Неясни викове, които се застъпват един с друг. Груби мъжки гласове. Аз се нося шеметно между дърветата, чувайки рева на джиповете, които прорязват гората. Усмихвам се, те изостават, а аз се откъсвам напред. Чувам смеха си.
Едното ми крило избухва в огън. Цялата съм разтърсена и тялото ми се накланя под невъзможен ъгъл.
Ударена съм.
Боря се с всички сили да се задържа с едно крило. Успявам да се оттласна само няколко пъти, преди да почна да губя височина. Светът се завърта около мен във вихрушка от зелени и кафяви багри. Рамото ми се удря в някакво дърво и се строполявам на земята — задъхана, натрошена купчина от плът и кости. Долавям в ноздрите си медното ухание на собствената си кръв.
Пръстите ми се забиват във влажната земя. Нейната наситена остра миризма подхранва кожата ми. Пръст изпълва лапите ми и се забива под дългите ми нокти. Главата ми се поклаща ту в едната, ту в другата посока, рамото ми пулсира. Пълзя, придръпвайки се с усилие напред първо едната ръка, после другата.
Звук изгаря гърлото ми — наполовина стон, наполовина рев. Не и аз. Не и аз, повтарям си наум.
Свивам колене и пробвам поразеното си крило, разпервайки го внимателно високо над себе си. Прехапвам устни, за да сподавя вика от агонизиращата болка, която пробягва по жилестите мембрани, проникващи дълбоко между лопатките ми. Борови иглички се забиват в дланите ми, когато се повдигам на тях в опит да се изправя.
Те се приближават, чувам гласовете им. Звукът от двигателите се усилва и затихва, докато джиповете се изкачват и спускат по хълмовете. В ума ми се мярва картината на камиона с мрежата.
Точно като татко. Същото сега се случва и с мен.
Изправена, прибирам крилата близо до тялото си и тичам като обезумяла между дърветата, докато звукът от двигателите става по-силен.
Поглеждам назад към мъгливата гора и дъхът ми спира при вида на мътната светлина на фарове. Толкова са близо. Чувам ударите на сърцето в ушите си. Поглеждам нагоре, търсейки къде да се скрия. След това чувам нещо друго — монотонната песен на течаща вода.
Проследявам звука. Докато тичам, лапите ми тупкат леко и тихо по горската земя. Спирам точно навреме, сграбчвайки ствола на едно дърво, за да не се катурна по стръмния склон, който зейва пред мен. Задъхана, се взирам надолу. Малък водопад пада в голямо езеро, обградено от всички страни с нащърбени скали.
Въздухът над мен се раздвижва. Козината ми настръхва, скалпът ми се опъва и аз се хвърлям на една страна. Усещам въздушната струя, когато мрежата пада близо до мен.
— Зареди друга!
Поглеждам през рамо — двама мъже в каросерията на камиона зареждат нова мрежа. Мотори отскачат от земята, усилвайки яростно оборотите си, докато се приближават към мен. Мотористите имат на главите си големи очила с металически цвят. Дори не приличат на хора. Те са чудовища. Виждам сурово стиснатите им челюсти. Бумтящи перки на хеликоптер завихрят въздуха над мен, развявайки косата ми.