Опитах се да извикам, но от устата ми излезе само хрип. Изведнъж пред погледа ми притъмня. Стана студено. „Защо е студено? Още е лято.“ Не усещах никаква болка, само вцепенение. От улицата се чу веселото звънче на микробуса, откъдето децата си купуваха сладолед. Чух стъпките на Джени на терасата, тракането на чашите. Познати, приятелски звуци. Разбирах, че трябва да се опитам да се придвижа към нея, но тя ми се струваше невъзможно далече. Всичко започна бавно да губи очертанията си. Вече не знаех къде съм. Знаех само, че не бива да изпускам дръжката на ножа. Въпреки че нямах представа защо.
Но разбирах, че сега това бе най-важното нещо на света.