Сърцето ми спря.
— Ана, казах ти, че е време за лягане — каза строго Елън. — Бързо се връщай в леглото.
Малкото момиче прие това за покана да слезе при нас. Докато се появи от сенките в дългата си нощница, шокът от появата й вече бе преминал. Сега вече можех да видя, че приликата с дъщеря ми беше съвсем бегла. Алис беше по-голяма и косата й беше руса. Като на майка й. Това дете беше само на четири или пет години и косата му беше тъмночервена като на младата жена.
— Не мога да заспя — каза детето и се загледа любопитно в мен. — Страх ме е от вятъра.
— Странно, досега никога не си се страхувала от него — рече ядосано Елън. — Марш в леглото, млада госпожичке! Ще дойда да проверя, след като покажа стаята на доктор Хънтър, и искам да те намеря заспала.
Момичето ме стрелна с поглед още веднъж и се подчини на майка си.
— Извинявайте за това — каза Елън и тръгна по коридора. — Дъщеря ми страда от нещо, което аз наричам „здравословно любопитство“.
Успях да се усмихна.
— Радвам се, че е здравословно. Между другото, казвам се Дейвид. На колко години е? Доколкото мога да преценя… на пет?
— Четири, но е едра за възрастта си — отговори тя със зле прикрита гордост. — Вие имате ли деца?
Мускулите на лицето ми се стегнаха.
— Не.
— Женен ли сте?
— Бях.
Тя ме погледна несигурно.
— Реших, че е редно да ви попитам. Разведен ли сте?
— Не. Тя почина.
Елън прикри устата си с ръка.
— Ох, простете ми, съжалявам…
— Няма нищо.
Но тя вече бе разбрала.
— Не е починала само съпругата ви, нали, докторе? Ето защо се стреснахте така, когато видяхте Ана.
— Дъщеря ми беше почти на нейните години — казах колкото може по-безизразно. Знаех, че пита от добро чувство, но внезапната поява на дъщеря й докосна рана, която обикновено успявах да прикривам добре. Усмихнах се леко. — Ана е прекрасно момиче.
Елън схвана намека и заряза темата.
— Няма да я познаете, ако я видите в настроение. Може да е малка, но се държи като истинска мадам, когато номерата й не минават.
— Какво ли ще бъде, когато навлезе в опасната възраст?
Тя се засмя с чист и ясен смях и заприлича на момиче.
— Не ми се мисли дори.
Запитах се къде ли е бащата на момичето. Елън не носеше халка и по начина, по който говореше, останах с впечатление, че живее сама с дъщеря си. Не че ми влизаше в работата, както си напомних.
Тя отвори една врата в дъното на коридора.
— Това е стаята ви, доктор Хънтър. Страхувам се, че не е много голяма.
— Чудесна е — отвърнах аз и тя наистина беше.
Стаята можеше да се нарече спартанска, но беше чиста и удобна. Тясното легло бе разположено между стар чамов шкаф и гардероб, а леко протритото карирано одеяло беше отметнато в единия край и разкриваше снежнобели чаршафи.
— Банята е в дъното на коридора. Обща е, но ще я делите само със сержант Фрейзър. По това време на годината нямаме много гости.
Долових нотка на примирение, докато го казваше.
— Е, аз ще ви оставя да се оправите. Когато сте готов, елате в бара за вечеря.
На шкафа имаше телефон, поне имах възможност да се обадя на Джени.
— Има ли начин да получа достъп до интернет тук? — попитах. — Трябва да прегледам пощата си.
— Ако имате лаптоп, можете да ползвате телефонната линия. Още нямаме безжичен интернет, но имаме броудбанд връзка.
— Имате броудбанд? — изненадах се аз.
— Да не мислехте, че още използваме димни сигнали?
— Не, просто…
Тя се усмихна на смущението ми.
— Не се притеснявайте, разбирам ви. Тук телефоните и токът все още изключват при лошо време, така че невинаги има връзка. Но през повечето време работи безотказно.
Тя си тръгна и аз се отпуснах тежко на леглото. Пружината изскърца под тежестта ми. Боже! Бях много по-уморен, отколкото си мислех. Случката на стълбите бе разбила защитата, която така ревностно бях градил след смъртта на Кара и Алис. Отне ми години, докато се примиря, че останах жив, а жена ми и дъщеря ми ги нямаше. Джени имаше огромна заслуга за това и аз й бях дълбоко благодарен, че ми даде втори шанс.
Но от време на време болката от загубата все още ме връхлиташе с такава сила, че ми отнемаше дъха.
Разтърках очи, бях изтощен. Денят беше дълъг. „И още не е свършил“, напомних си аз.