Извадих лаптопа от чантата, сложих го на шкафа и докато чаках да зареди, вдигнах слушалката, за да се обадя на Джени. Прецених, че трябва вече да се е върнала от работа. Двамата живеехме неофициално в нейния апартамент в Клапам. Неофициално, защото аз все още плащах наема на квартирата си в Източен Лондон, макар че почти не стъпвах там. Когато преди година и половина напуснахме Норфолк, докато Джени все още се възстановяваше от отвличане, което за малко не й коства живота, двамата решихме, че ще е добре да поддържаме някакво ниво на независимост. И през повечето време се справяхме добре.
Но напоследък бях започнал да забелязвам първите пукнатини във връзката ни.
Знаех, че виновният съм аз. Когато се запознахме, аз работех като общопрактикуващ лекар. Технически погледнато все още бях такъв, но работата, която вършех сега, беше съвсем различна. Не само че ме отклоняваше често от дома, но ни напомняше болезнено за времето — и преживяванията — които тя искаше да забрави.
Появи се конфликт, с който просто не знаех как да се справя. Работата ми бе част от мен, като дишането, но не можех да си представя, че мога да изгубя Джени.
Напоследък бях започнал да осъзнавам, че в най-скоро време ще ми се наложи да избирам.
Набрах номера и зачаках. Телефонът иззвъня няколко пъти, преди тя да вдигне.
— Здравей, аз съм — казах тихо.
— Здравей. — Настъпи напрегнато мълчание. — Е, как е на Външните Хебриди?
— Студено и мокро. Как мина твоят ден?
— Добре.
Джени беше учителка. Не беше лесно да си намери работа в Лондон, но тя успя да заеме временно място в едно начално училище и беше доволна. Беше добра в работата си и обичаше децата. Знам, че искаше един ден да има свои. Това беше другото, на което не можех да се реша.
Не можех да издържам повече тази неловка тишина.
— Виж, извинявай за днес.
— Няма значение.
— Не, има. Исках да ти обясня…
— Недей, моля ти се! — прекъсна ме уморено тя. — Няма смисъл. Ти вече си там. Просто се разстроих, че няма да се прибереш днес.
— Ще продължи най-много два дни — казах аз, съзнавайки, че това е слаба утеха.
— Добре.
Тишината отново се настани между нас.
— Трябва да затварям — рекох след малко. — Ще ти се обадя утре.
— Дейвид? — чух шепота й.
Стомахът ми се стегна на възел.
— Да?
Отново пауза.
— Нищо. Просто исках да ти кажа, че те чакам с нетърпение.
Отвърнах й със същото и затворих с нежелание. Зачудих се какво премълчаваше и защо. Каквото и да беше, не бях сигурен, че искам да го чуя.
Въздъхнах дълбоко и се върнах към работата си. Свързах фотоапарата с лаптопа и прехвърлих снимките от къщата. Бях снимал останките над стотина пъти, хващайки ги от всеки ъгъл. После ги разгледах набързо, колкото да се убедя, че не съм пропуснал нищо. Макар и обезцветени от светкавицата, оцелялата ръка и краката ме разстроиха не по-малко, отколкото на живо. Спрях се по-подробно на снимките на черепа. Приличаше на всички останали, с които бях работил след различни пожари. Пример на обгорял череп, достоен за учебник.
Тогава защо имах чувството, че пропускам нещо?
Останах загледан в екрана, докато ме заболяха очите, но не открих нищо обезпокоително. Най-после приех, че всичко е плод на въображението ми. „Уолъс е прав. Просто искаш да си вържеш гащите.“
Прехвърлих файловете на флашката, после свързах лаптопа с интернет-сървъра на хотела, за да проверя пощата си. Досиетата на изчезналите хора, за които бях помолил Уолъс, още не бяха пристигнали. Отговорих на по-спешните писма, после се отпуснах на леглото и затворих очи. Щях веднага да заспя, ако стомахът ми не се бе разбунтувал, напомняйки ми, че изморен или не, трябваше да хапна нещо.
Станах и тръгнах към вратата. Докато минавах покрай прозореца, хвърлих разсеян поглед навън. От мокрото от дъжда стъкло ме гледаше собственото ми отражение, но за секунда ми се стори, че в мрака зад него има още нещо… или някой.
Приближих се и погледнах навън. На улицата имаше само една самотна улична лампа — яркожълто петно в нощта. Освен нея нямаше нищо друго.
„Игра на светлината“, си казах. Угасих лампата и тръгнах към бара.
5
Барът беше малко по-голям от нормална стая и едва побираше няколкото маси. Както и в коридора, стените бяха облицовани с чам и човек имаше усещането, че се намира в голяма дървена кутия. На една от стените беше вградена камина, облицована изцяло в мидени черупки. Вътре гореше парче торф и изпълваше въздуха с тръпчивия си аромат.