За разлика от Елън тя остана очарована от вниманието му. Можех да забележа руменината по бузите й дори и оттук.
— Благодаря, добре сме — отвърна, щастлива, че се интересува от нея.
Новодошлият най-после се обърна към масата, където седяхме с Броуди.
— Добър вечер, Андрю.
Броуди кимна сковано. Погледът му изведнъж стана твърд като гранит. Той бързо сложи крак между своята овчарка и златния ретрийвър, който се наежи и започна да души наоколо.
Новодошлият удари ретрийвъра с ръкавицата си.
— Остави я на мира, Оскар! Ах, ти, стар развратнико!
Кучето се отдалечи, помахвайки с опашка. Собственикът му се обърна към мен и отново се усмихна. От цялата му демонстрация на самоувереност усмивката беше единственото привлекателно нещо у него.
— Вие сигурно сте от нашите гости, за които чух. Приятно ми е, аз съм Майкъл Страчън.
Вече се бях досетил, че сигурно това е богаташът, за когото Фрейзър ми разказа по-рано, неофициално признатият за господар собственик на голямата къща, покрай която минахме на връщане. Оказа се по-млад, отколкото си мислех.
— Дейвид Хънтър — представих се аз и стиснах ръката му. Дланта му беше суха и силна.
— Ще ми позволите ли да ви почерпя с нещо? — предложи той, като включи с поглед и Броуди.
— Не, благодаря — отклоних аз.
Броуди стана от масата с каменно изражение. Застанал до Страчън, той се издигаше поне с половин глава над него.
— Тъкмо си тръгвах — каза хладно той. — Радвам се, че се видяхме отново, доктор Хънтър. Хайде, Бес.
Кучето тръгна послушно след него. Страчън проследи излизането му с тънка усмивка, после се обърна към мен:
— Мога ли да се присъединя към вас?
И без да изчака отговора ми, седна на мястото на Броуди и хвърли небрежно ръкавиците си на масата. С черните си маркови дънки и сивия кашмирен пуловер с навити ръкави, за да се видят тенът на ръцете и швейцарският му часовник, той би се чувствал като у дома си в Сохо, но тук някак си не беше на мястото си.
Ретрийвърът се разположи до краката му, възможно най-близо до огъня. Страчън се наведе и го почеса зад ушите, чувствайки се съвсем уютно в компанията ми.
— Приятели ли сте с Андрю Броуди? — попита той.
— Запознахме се днес.
Той се усмихна.
— Страхувам се, че не ми е голям почитател. Сигурно забелязахте. Убеден съм, че е бил добър полицай, но, боже, какъв намусен човек!
Аз замълчах. Бях силно впечатлен от Броуди и не исках да го коментирам. Страчън се разположи по-удобно и метна единия крак върху коляното си.
— Разбрах, че сте… как беше… съдебен антрополог? — Погледна ме той и се усмихна на изненадата ми. — В Руна нищо не остава в тайна. Особено когато си имаме репортерка, чиято баба живее на острова.
Спомних си разговора с Маги Касиди на ферибота. Как само се препъваше по палубата и се преструваше на писателка, а всъщност бе търсила информация.
— Не се разстройвайте — каза Страчън, предугадил мислите ми. — Тук няма много интересни неща, особено от този род. Не че сме ги искали, разбира се. Последния път, когато на острова откриха труп, се оказа на един възрастен фермер, който се бе опитал да си иде у дома напряко през гората след не знам колко си чаши уиски. Изгубил се и умрял на студа. Но това не прилича на другото, заради което сте тук, нали?
Той замълча, давайки ми възможност да се включа. Но когато не го направих, продължи:
— Кажете ми какво всъщност е станало? Някакъв инцидент?
— Съжалявам. Не мога да ви осветля.
Страчън ми се усмихна.
— Разбира се, че не можете! Извинете за любопитството. Просто съм силно привързан към това място и се интересувам от всичко, свързано с него. Аз съм отговорен за повечето подобрения тук. Ремонтните работи доведоха много хора на острова — предприемачи, работници и така нататък. Няма да ми е приятно, ако заедно с тях съм донесъл и проблемите на големия град.
Изглеждаше искрено загрижен, но нямах намерение да се поддам на чара му.
— Изглежда, не сте оттук — подметнах сякаш между другото.
Той се усмихна.
— Познахте по акцента, нали? Корените ми са оттук, но съм израсъл близо до Йоханесбург. С жена ми се преместихме в Руна преди пет години.
— Изминали сте дълъг път.
Страчън се заигра с ушите на ретрийвъра.
— Прав сте. Но ние пътувахме много, време беше да пуснем корени някъде. Харесах това място заради спокойствието и изолацията. В известен смисъл ми напомня на мястото, където съм израснал. По онова време тук беше много по-мрачно и депресиращо от сега. Нямаше местна икономика, ако мога така да се изразя, населението намаляваше. Трябваха му няколко години и щеше да се превърне във втори Сейнт Килда.