Веднъж гледах документален филм за Сейнт Килда, друг остров от групата на Хебридите, изоставен от жителите си през трийсетте години на миналия век и напълно запустял. Превърнал се бе в призрак, посещаван единствено от морските птици и естествоизпитателите.
— И сте помогнали нещата да се обърнат? — вдигнах вежди аз.
Той наведе скромно глава.
— Има да извървим още много път. А и не искам да си приписвам цялата заслуга. Но Руна сега е наш дом. Грейс, съпругата ми, работи в училището. С една дума помагаме, с каквото можем. Затова се тревожа, когато чувам, че тук се случват разни неща. Оскар, какво става?
Ретрийвърът се бе надигнал и гледаше с очакване към входа. Не се чуваше нищо, но в следващата секунда някой отвори външната врата. Кучето изскимтя развълнувано и заудря с опашка по пода.
— Не знам как го прави, но винаги разбира — поклати учудено глава Страчън.
„Какво да разбира?“, зачудих се аз, но в същия момент на прага се появи една жена. Нямаше нужда някой да ми казва, че това е съпругата на новия ми познат. Не беше достатъчно да се каже, че е само красива. Гъстите й гарвановочерни коси падаха на вълни по раменете. Носеше снежнобял анорак, марка „Прада“. Кожата й беше бяла и гладка, а устните й — големи и пухкави, човек просто не можеше да откъсне поглед от тях.
Но не беше само външността й. От нея се излъчваше странна енергия, която привлече към нея всичката светлина в помещението. Спомних си завистта в очите на Фрейзър, докато казваше: „Жена му е зашеметяваща“.
Беше напълно прав.
На устните на жената имаше лека усмивка, но когато забеляза Страчън, тя стана ослепителна.
— Хванах те. Ето къде идваш, когато казваш, че излизаш „по работа“.
Имаше същия лек южноафрикански акцент като на съпруга си. Страчън стана и я посрещна с целувка.
— Предавам се. Как разбра, че съм тук?
— Дойдох да взема някои неща от магазина, но беше затворен — отвърна тя и свали ръкавиците си. Бяха дълги, от черна кожа, ненатрапчиво скъпи. На лявата си ръка носеше семпла златна халка и диамантен пръстен, чийто единствен камък сияеше със синя светлина. — Следващия път, когато искаш да се измъкнеш за една чашка, не оставяй колата си на паркинга.
— Сърди се на Оскар. Той ме доведе тук.
— Оскар, ах, ти, разбойнико, как можа! — скара се тя на кучето, а то подскачаше весело около нея. — Добре, добре, успокой се.
Тя вдигна поглед към мен в очакване да ми бъде представена.
— Това е Дейвид Хънтър — отзова се веднага съпругът й. — Дейвид, това е съпругата ми Грейс.
Грейс се усмихна мило и протегна ръка.
— Радвам се да се запознаем, Дейвид.
Поех ръката и усетих парфюма й. Съвсем лек, почти неуловим аромат на мускус.
— Дейвид е съдебен антрополог. Дошъл е с полицията — обясни й Страчън.
— Каква ужасна история! — въздъхна тя и стана сериозна. — Надявам се да не е някой от местните хора. Знам, че е егоистично, но… мисля, че ме разбирате.
Разбирах. Когато стане дума за лош късмет, всички сме егоисти и тайничко се молим: „Господи, моля те, не на мен, не на мен. Не още“.
Страчън се изправи.
— Е, радвам се, че се запознахме, доктор Хънтър. Надявам се, че ще се видим още веднъж, преди да си заминете.
Грейс изви иронично вежди.
— Няма ли да ме почерпиш едно питие, след като съм дошла, Майкъл?
— Аз ще ви почерпя, госпожо Страчън.
Предложението дойде от Гътри — мъжа с голямото шкембе. Явно бе изпреварил Кинрос и още няколко души и бе отбелязал решаваща точка в своя полза. До тях Карън Тейт, напълно забравена, почервеня от завист.
Грейс Страчън дари на шкембелията очарователна усмивка.
— Благодаря ти, Шон, но виждам, че Майкъл бърза да ме отведе оттук.
— Извинявай, скъпа, мислех, че искаш да се прибираме — погледна я виновно Страчън. — Имах намерение да готвя миди за вечеря, но ако не си гладна…
— Това ми прилича на подкуп — отвърна тя. Усмивката й стана още по-мила.
Той се обърна към мен:
— Дейвид, ако ви остане време, горещо ви препоръчвам да хвърлите един поглед на надгробните камъни в планината. Те са струпани на едно място, което е необичайно за онова време. През новокаменната епоха все още не е имало обособени гробища. Забележителна находка е.