— Не всички са вманиачени на тази тема като теб, скъпи — поклати глава престорено гневно Грейс, после се обърна към мен: — Майкъл е луд по археологията. Понякога ми се струва, че мисли повече за старите руини, отколкото за мен.
— Просто хоби — каза Страчън, леко намръщен. — Хайде, Оскар, мързеливецо. Време е да тръгваме.
И вдигна ръка в отговор на груповото „лека нощ“, с което залата ги изпрати до вратата. На излизане двамата едва не се сблъскаха с Елън, която влизаше в същия момент. Тя залитна и за малко не разля димящата купа в ръцете си.
— Съжалявам, вината е наша — каза Страчън, все още с ръка около кръста на Грейс.
— Няма нищо — усмихна им се любезно Елън.
Стори ми се, че когато видя другата жена, по лицето й пробягна и още нещо, но то отлетя, преди да мога да го определя.
— Лека вечер, госпожо Страчън.
Тонът й беше леко резервиран, но Грейс не показа, че го е забелязала.
— Здравей, Елън. Хареса ли ти картината, която Ана нарисува вчера в училище?
— Закачихме я на вратата при останалите.
— Тя има истински талант. Трябва да се гордееш с нея.
— Гордея се, разбира се.
Страчън направи крачка към вратата. Явно нямаше търпение да си тръгне.
— Е, да те оставяме да си вършиш работата. Лека нощ.
Лицето на Елън не показваше никакви емоции, беше като маска, докато поставяше ястието пред мен. Отвърна на благодарностите ми с механична усмивка, обърна ми гръб и излезе. Значи не само Броуди не беше очарован от звездната двойка.
— Кучка.
Думата звънна като камбана в тихия бар. Беше Карън Тейт, която гледаше към вратата със здраво стиснати устни, но не ми стана ясно коя от двете току-що напуснали жени имаше предвид тя.
Кинрос вдигна предупредително пръст към нея, очите му блеснаха ядосано над черната брада.
— Млъквай, Карън.
— Не е ли кучка? Надута…
— Карън!
Тя млъкна и загледа обидено пред себе си. Барът постепенно се изпълни с обичайните звуци. Плочките на доминото отново затракаха и напрежението, което караше въздуха да трепти, постепенно се разсея.
Аз се съсредоточих върху яхнията пред себе си. Броуди не бе излъгал, Елън наистина готвеше добре. Докато се хранех, внезапно усетих, че някой ме наблюдава. Обърнах се и видях втренчения поглед на Кинрос. Той задържа за момент погледа ми с хладно, замислено изражение, после бавно се обърна към бара.
Събудих се и установих, че стаята все още е тъмна. Единствената светлина идваше от прозореца. Светлината от уличните лампи едва проникваше през спуснатите завеси. Наоколо не се чуваше никакъв шум. Вятърът и дъждът, изглежда, бяха спрели и единственият звук идваше от собственото ми дишане. Но вдишването и издишването можеше да идва както от моите, така и от нечии други гърди.
Не знам кога точно осъзнах, че не съм сам. Стана по-скоро постепенно, защото не се стреснах. Погледнах към другия край на леглото и видях на бледата светлина една приседнала фигура.
Въпреки че виждах само тъмната й сянка, някак си разбрах, че е жена. Гледаше към мен, но колкото и зловещо да изглеждаше, аз не бях нито изплашен, нито изненадан. Само напрегнат от мълчанието й.
„Кара?“
Но надеждата беше по-скоро рефлекс, както при всяко събуждане. Това не беше мъртвата ми съпруга.
„Коя си ти?“, казах или си мислех, че казвам. Думите не раздвижиха студения въздух в стаята.
Сянката не отговори. Продължи търпеливото си бдение, сякаш всички отговори, от които се нуждаех, вече бяха пред мен. Взрях се в нея, опитвайки се да разбера коя е и какви са намеренията й. Но не успях.
Един порив на вятъра неочаквано разтърси стъклата на прозореца и аз скочих. Огледах се изплашено наоколо, очаквайки сянката все още да е на леглото ми. Но дори и в тъмното успях да видя, че стаята е празна. „Както преди“, осъзнах изведнъж. Бях сънувал. Беше смущаващо реалистично, но въпреки това беше само сън.
Това се случваше често след смъртта на жена ми и дъщеря ми.
Вятърът отново се заблъска в прозореца и запрати в стъклото дъжд, който изтрака като че беше чакъл. Отвън долетя звук, приличен на вик. От бухал може би или от друга нощна птица. Или от нещо друго? Напълно събуден, станах и отидох до прозореца. Уличната лампа се люлееше от вятъра. Нещо бяло изведнъж се завъртя в жълтия кръг на тротоара, но в същия миг изчезна.