Дънкан замръзна на място. Посегна към радиото да се обади на Фрейзър, но спря. Имаше вероятност нарушителят да го чуе, докато говори. Отново тръгна напред. Видя, че жълтата лента на вратата си е цяла. Долепи се до стената и бавно тръгна към ъгъла на къщата.
Отново спря и се ослуша. Чу драскане по камък, после нечии стъпки през гъстата трева. Нямаше съмнение, отзад имаше някой.
Той извади „Маглайт“-а и си заповяда: „Успокой се“. Пое дълбоко въздух, после още веднъж. „Добре, приготви се…“
Метна се зад ъгъла и включи прожектора.
— Полиция! Остани на място!
Чу се изплашен вик, после някой хукна в тъмнината. Дънкан се спусна след него, като залиташе по мократа трева. Не бе изминал и няколко крачки, когато бягащата фигура се спъна и се пльосна в калта. Той я хвана за рамото, обърна я и насочи светлината в лицето й.
Маги Касиди стисна очи, за да се предпази от ярката светлина.
— Пусни ме! O mo chreach, мисля, че си счупих крака.
Дънкан усети едновременно облекчение и съжаление за напразните надежди. И вина. Докато помагаше на репортерката да се изправи, видя, че тя едва стига до рамото му.
— Уплаши ме до смърт с твоите викове — измърмори ядосано тя. — Моли се да не съм си счупила крака, иначе ще те съдя.
— А ти какво правиш тук? — попита я Дънкан, като се постара въпросът му да не прозвучи като оправдание.
Настъпи кратка пауза.
— Исках да видя как се справяш — ухили се насреща му тя. — Надали ти е много забавно сам в тоя пущинак.
— Тогава защо надничаше през прозореца на къщата?
— Не видях светлина в караваната и реших, че може да си тук.
— Да бе, как ли пък не. — Дънкан видя, че Маги бърза да скрие нещо в джоба си, и веднага я засече. — Какво криеш там?
— Нищо.
Но той вече бе насочил прожектора си към ръката й и видя мобилния телефон.
— Какво, да не си дошла дотук, за да се обадиш на някого? — подсмихна се той. — Или си искала да направиш няколко снимки с това?
— Не, разбира се…
Той й се усмихна по-широко и протегна ръка.
— Виж, не можах да направя нищо, ясно? — опита се да протестира тя.
— Тогава не би имала нищо против да ми покажеш.
Раменете на Маги увиснаха и тя вдигна телефона към него.
— И без това бяха брак — измънка и му показа две размазани снимки.
Дънкан реши, че са безполезни. Дори и той не можеше да определи какво беше снимано. Но въпреки това я накара да ги изтрие.
— И останалите.
— Казах ти, че са само тези.
Той продължи да я наблюдава безизразно. Маги въздъхна ядосано и му показа останалите снимки в паметта.
— Сигурно си забравила за тази — засмя се той, когато се появи още една снимка на къщата, която също не беше на фокус.
— Сега доволен ли си? — измърмори тя, докато изтриваше и нея. — Какво ще правиш с мен? Ще ме арестуваш ли?
Дънкан си зададе същия въпрос. Всъщност не беше сигурен, че тя наистина е нарушила на закона. Не беше преминала зад жълтата лента.
Освен това трябваше да си признае, че му беше симпатична.
— Ще ми обещаеш ли, че няма да се опиташ отново да нахлуеш в къщата? — попита той строго, или поне се надяваше да й прозвучи така.
— Няма, честна дума. Ох!
Без да иска, бе стъпила на крака си и потръпна от болка.
— Добре ли си? — разтревожи се Дънкан.
— Добре съм, нямам нужда от помощта ти. Мога ли вече да си ходя?
Той се поколеба.
— Къде е колата ти?
Тя посочи към пътя.
— Оставих я на отбивката.
— Сигурна ли си, че ще се справиш?
— Сякаш те е грижа — сви устни тя, но ядът й премина бързо и тя му се усмихна неловко. — Извинявай, ще се оправя. Благодаря!
Усмихвайки се, Дънкан проследи с поглед дребната й фигура, докато тя куцукаше към пътя, а лъчът на фенерчето й подскачаше пред нея.
Когато се върна в караваната, забеляза следи от кални стъпки по прага. Беше ги пропуснал на излизане. „Проклетият Фрейзър! Какво му струва да си избърше краката, преди да влезе?“
Замислен за Маги Касиди, той отиде да включи чайника.
Маги бе оставила колата си на около четирийсет метра по-надолу по пътя. Тя престана да куца веднага, щом се скри от погледа на Дънкан, но бръчките по челото й останаха през целия път до стария миникупър. Колата беше на баба й и приличаше на купчина старо желязо, но беше по-добре от нищо.