— Не е първа младост, но човек може да му се довери — увери ме тя и ми подаде ключовете. — Приготвих ви термос с чай и сандвичи. Предположих, че няма да искате да тичате дотук и обратно за обяда.
Благодарих й и ги взех. Фолксвагенът заскърца и запухтя, когато запалих, изстена за последен път и тръгна бодро напред.
Тази сутрин селото ми се стори по-оживено от вчера. По улиците имаше хора, децата се събираха в двора на новото училище. Огледах се за Ана, но не успях да я различа сред другите анораци и якета с качулки. Един мъж със стара военна фуражка, мършав дори и в дебелото си яке, ги проверяваше на прага на сградата. Когато колата се изравни с него, той спря и се вгледа в мен. Кимнах за поздрав, но той не отговори и отклони поглед.
Напуснах селото и минах покрай хълма, където Бодач Руна, скалата, която ми бе показал Броуди, стоеше на стража. Островът не можеше да се нарече живописен, но хълмовете и тъмните торфени блата, около които пасяха овце, бяха наистина впечатляващи. Единственият знак, че тук живеят хора, беше голямата къща, която вече знаех, че принадлежи на семейство Страчън. Тази сутрин светлините, които снощи се виждаха от всеки прозорец, вече ги нямаше, но тя все още беше най-представителната сграда на острова. Въпреки че бяха изложени на силните атлантически ветрове, гранитните й стени с издигащи се кули по тях и големите прозорци изглеждаха вечни като скалата отсреща.
Когато пристигнах, колата на Броуди вече беше пред къщата. Бившият инспектор и Дънкан седяха в караваната, чайникът съскаше върху малкия котлон. Тясната кабина миришеше на спарено и на парафин.
— Добро утро — поздрави Броуди, когато влязох. Той седеше на паянтова пейка, прикрепена с болт към малката масичка, а кучето спеше в краката му. Не знам защо, но не се изненадах, че го намирам тук. Макар и пенсионер, Броуди нямаше вид на човек, който ще извика полицията и след това ще се прибере на топло вкъщи. — Сержантът не е ли с вас?
— Има работа в селото.
Видях неодобрение в погледа му, но коментар не последва.
— Нали нямате нищо против, че отново съм тук? — попита той, сякаш прочел мислите ми. — Тази сутрин говорих с Уолъс. Каза ми, че вие сте пожелали така.
— В този случай се радвам, че сте тук.
Предположих, че сега, когато знаеше, че Броуди не беше преувеличил за тялото, Уолъс би се зарадвал на готовността на бившия инспектор да бъде в наша услуга. При създалото се положение аз също се радвах. Въпреки че щеше да ядоса Фрейзър, нямаше да навреди, ако ни помага човек с неговия опит.
Дънкан се прозя. Изглежда, че не бе спал добре. После разопакова приготвения от Елън сандвич с бекон и яйца с ентусиазма на дете пред торбата с коледните подаръци.
— Имали сме посетител тази нощ — информира ме Броуди. — Маги Касиди е идвала отново. Опитала се да направи снимки.
— Но не успя — обади се Дънкан. — Накарах я да обещае, че няма да пробва отново.
Броуди повдигна скептично вежди, но не каза нищо. На масата пред младия полицай имаше дебел учебник по криминология и знакът за отбелязване беше след първите няколко страници.
— Учиш ли? — попитах го аз.
— Не — изчерви се той. — Просто чета по малко.
— Тъкмо ми казваше, че иска да кандидатства за криминалист.
— Но по-нататък — добави смутено Дънкан. — В момента нямам много време за учене.
— Не пречи да гледа как работите — каза Броуди. — Тъкмо му разказвах за някои случаи, по които работихме с баща му, но май не успях да го разколебая.
Дънкан се засмя. Оставих ги да продължат разговора си и отворих работното си куфарче. Вътре имаше набор за работа на терен — основни неща, които бяха винаги с мен, когато работех извън лабораторията: защитно облекло, обувки и маски, латексови ръкавици, лопатка, четчици и два различни размера сито. И найлонови пликчета за събиране на доказателства. Имах купища от тях.
От ръкавиците и костюмите бяха останали само два чифта, другите бях използвал в Грампиан. Костюмите бяха огромен размер, за да мога да ги облека върху якето си. Сложих единия, поставих върху обувките найлонови терлици, после застъпих ръкавите на защитния костюм с латексовите ръкавици. При работа на открито обикновено използвах химически загряващи средства за ръцете, но сега всичките бяха отишли в Грампиан. Този път се налагаше да се примиря със студените си пръсти.
Дънкан следеше всяко мое действие и когато бях готов, остави сандвича си.