— Не ви ли притеснява? — попита той. — Имам предвид да работите с трупове?
— Недей да припираш, хлапе — укори го Броуди.
— Извинете, аз нямах…
— Няма нищо — уверих го аз. — Някой все трябва да го прави, нали? Свиква се.
Но думите му продължаваха да звучат в мен. „Не ви ли притеснява?“ Нямаше лесен отговор за този въпрос. Съзнавах добре нелицеприятната природа на работата си, както биха казали някои хора, но специалността ми беше такава. Това правех аз.
В какво ме превръщаше това?
С този въпрос в главата си излязох от караваната и вече тръгвах към къщата, когато един лъскав сребрист сааб приближи по пътеката. Привлечени от звука на двигателя, Броуди и Дънкан се появиха на прага в момента, когато той спря до фолксвагена на Елън.
— Какво прави тук, по дяволите? — измърмори ядосано Броуди, докато Страчън слизаше от колата.
— Добро утро — поздрави той и изчака златният ретрийвър да изскочи след него. Посегна към нашийника му, но кучето усети миризмата и хукна право към къщата.
— Да му се не види! — изруга Броуди и се затича след него.
Беше изненадващо бърз за мъж на неговите години и с неговото тегло. Успя да го хване, миг преди кучето да се шмугне през вратата, и за малко не падна, докато го издърпваше.
Страчън се спусна към тях.
— Божичко, съжалявам! — разтревожи се той.
Броуди продължаваше да дърпа нашийника, задържайки кучето, което не спираше да се дърпа напред и да рие с предните си лапи.
— Какво правите, по дяволите?
— Казах, че съжалявам. Подайте ми нашийника. Ще го прибера.
Страчън протегна напразно ръка. Кучето беше голямо и силно, но бившият инспектор го удържаше с лекота, стискаше толкова силно, че животното започна да се дави в напъна си да се освободи.
— Казах, че ще го прибера — повтори остро Страчън.
В първия момент реших, че Броуди няма да се подчини. Но след кратко колебание той подаде нашийника на стопанина на кучето.
— Не бива да се мотаете наоколо. Нито вие, нито проклетото ви куче.
Страчън успокои ретрийвъра, като не изпускаше нашийника от ръцете си.
— Извинявайте, нямах намерение да го пускам. Просто исках да видя дали мога да помогна с нещо.
— Можете, като се върнете в колата и си тръгнете. Това е работа на полицията.
Страчън изведнъж се ядоса.
— Интересно — изръмжа той. — Мислех, че сте пенсионер.
— Имам разрешение да бъда тук. А вие нямате.
— Прав сте, но това все още не ви дава право да ми нареждате какво да правя.
Челюстите на Броуди изтракаха:
— Полицай Маккини, придружете този господин до колата му.
Дънкан погледна несигурно към настръхналите един срещу друг мъже.
— Няма нужда, тръгвам си — каза накрая Страчън. На бузите му се появиха две червени петна, но той успя да сдържи нервите си. Усмихна ми се някак извинително и игнорирайки Броуди, каза: — Добро утро, доктор Хънтър, простете ми за безпокойството.
— Няма нищо. Но наистина не е добре да се събират хора тук — отвърнах аз.
— Да, разбира се. Но ако има нещо, каквото и да е, с което бих могъл да помогна, моля, уведомете ме веднага. Изцяло съм на вашите услуги.
Той подръпна нежно нашийника на кучето.
— Хайде, Оскар, лошо момче.
Броуди не го изпускаше от поглед, докато Страчън прибираше кучето в колата.
Дънкан използва момента и изпелтечи някакви извинения.
— Съжалявам, не знаех какво…
— Не се извинявай — прекъсна го Броуди. — Не биваше да си изпускам нервите.
Все още ядосан, той извади пакет цигари и запалка от джоба си.
В караваната чайникът беше заврял. Изчаках Дънкан да влезе, за да приготви чая, и се обърнах към Броуди:
— Както виждам, май не харесвате особено този Страчън?
Той се усмихна.
— Личи си, нали? — Извади една цигара от пакета и я погледна с отвращение. — Гаден навик. Бях ги отказал след пенсионирането, но започнах отново.
— Какво имате против Страчън?
Той запали цигарата, дръпна силно и изпусна дима, сякаш го мразеше.
— Не харесвам такива типове. Мислят си, че са привилегировани и могат да правят, каквото си поискат, защото имат пари. Този дори не ги изкарва сам. Наследил ги е. Семейството му натрупало милиони от златните мини в Южна Африка по време на апартейда. Мислите ли, че са дали на работниците си дори и едно зрънце?