— Не бива да го вините за стореното от родителите му.
— Вероятно не. Но той се държи самонадеяно и нагло и това ме дразни. Видяхте ли го снощи в бара? Черпи всички наред и се задява с Карън Тейт. Има такава жена, а очите му все шарят по другите.
Спомних си какво ми беше казал Фрейзър за жената на Броуди и се запитах дали антипатията му не бе продиктувана от завист.
— Но не можете да отречете, че е направил много за острова. От това, което чух, ако не е бил той, Руна е щяла да последва съдбата на Сейнт Килда.
Броуди замълча за момент. Овчарката му си свали с мъка скованите си от артрита крака от караваната и се дотътри до него. Той я погали между ушите.
— За Сейнт Килда се носят приказки, които ме карат да се питам дали случилото се не е било за добро. Преди жителите му да го напуснат, убили своите кучета. Всички до едно. А само две от тях били умъртвени с инжекции. Хората завързали на шиите на другите камъни и ги издавили на пристанището. Представяте ли си, да убият собствените си кучета! — Той поклати глава и продължи: — Не мога да си обясня защо някой би направил подобно нещо. Предполагам, че са имали причина. Имам достатъчно дълъг стаж като полицай и знам, че каквото и да правят хората, винаги има някаква причина. И почти винаги е свързана със собствения им интерес.
— Надявам се, не искате да кажете, че предпочитате Руна да си остане в Средновековието?
— Не, разбира се. Страчън създаде удобства на хората тук, това не мога да му го отрека. По-хубави къщи, по-добри пътища. Никой не би казал лоша дума за него. — Той сви рамене. — Но аз просто не вярвам, че го прави за нищо. Всичко си има цена.
Замислих се над думите му. Сториха ми се малко цинични. Страчън помагаше на острова, не го експлоатираше. И Броуди не беше първият полицай в живота ми, който беше толкова вторачен в тъмната страна на човечеството, че бе неспособен да види и светлата.
Но после ми мина през ума, че може да разбира повече от човешки характери от мен. Веднъж един погрешно смятан от мен за приятел ми бе казал, че се разбирам по-добре с мъртвите, отколкото с живите, и вероятно беше прав. Мъртвите не лъжат, нито могат да те предадат.
Но пазят ревниво тайните си, ако не знаеш как да ги дешифрираш.
— А сега на работа — приключих разговора аз.
Дневната светлина не бе успяла да направи къщата по-приветлива. Дори обратното, мракът скриваше поне донякъде истинските размери на разрушението и нищетата. Сега видях, че покривът е хлътнал и на места зееха дупки, прозорците бяха изпочупени, покрити с десетилетна прах и мръсотия. Зад къщата се издигаше внушителната снага на Биен Турида — безформена купчина камъни, примесена с мръсни следи от сняг.
Тръгнах по коридора към стаята с откритите останки. Погледнах нагоре. Таванът заплашваше всеки момент да се срути, въпреки че засега въглените и костите изглеждаха сухи. На фона на мътната светлина от прозорците купчината изглеждаше още по-жалка от вчера.
Спрях пред тях, отвратен от гледката на стърчащите от купа ръка и двата крака. Отвратителна или не, тяхната разлагаща се мека тъкан беше неочакван подарък за мен.
Тя ми даваше възможност да направя анализ на летливите мастни киселини и да установя времето на смъртта, а също да осигуря отпечатъци и ДНК за идентифициране на жертвата.
Понеже това не беше местопрестъпление — Уолъс не остави никакво съмнение в това — нямах причина да правя решетка около останките. Обикновено разделянето на местопрестъплението на сектори се правеше, за да се документира позицията на всяка намерена улика. Но аз все пак го направих. Нямаше как да забия колчета в каменния под, затова донесох дървени трупчета отвън и ги разположих на съответните места.
Разположих ги в квадрат около тялото и забих колче във всяко от тях. Докато опъвах найлоновата корда между тях, ръцете ми замръзнаха и се вкочаниха в тънките ръкавици. Разтрих ги, за да възвърна чувствителността им, после взех една кърпа и фина четчица и започнах да отстранявам внимателно подобната на талк пепел върху костите.
Постепенно останките от овъгления скелет се оголиха.
Нашият живот, а понякога и смърт, е приказка, написана върху костите. Тя пази в себе си следи от всички наранявания, небрежност и насилие върху нас. Но за да разчета тези следи, трябваше първо да ги видя. Работата беше бавна и отегчителна, но неизбежна. Тръгнах от единия ъгъл и старателно започнах да отстранявам и пресявам пепелта, скицирайки на милиметрова хартия местоположението на всяко намерено парче от кост и всичко останало, после запечатвах намереното в пликчетата за събиране на улики. Времето минаваше незабелязано. Студът, мислите за Джени и за всичко останало минаха на заден план. Сега светът се бе свел до тази купчина пепел и почернели кости пред мен, затова едва не подскочих, когато чух някой да прочиства гърлото си зад мен.