Обърнах се и видях Дънкан на прага с чаша горещ чай в ръка.
— Реших, че ще имате нужда.
Погледнах часовника си и останах изненадан. Часът беше почти три. Бях пропуснал обяда, без да усетя. Изправих се и потръпнах, когато мускулите на гърба ми изразиха протеста си.
— Благодаря — казах, сваляйки ръкавиците, и тръгнах към него.
— Сержант Фрейзър се обади преди малко. Искаше да знае докъде сте стигнали.
Сержантът се появи по някое време сутринта, но не остана, уверявайки ни, че трябва да продължи с разпита на местните. След като си тръгна, Броуди се запита на глас колко ли от тези разпити се водеха в бара на хотела. Бях сигурен, че почти всичките са били там, но си премълчах.
— Доникъде — отвърнах и поех с благодарност горещата чаша с премръзналите си пръсти.
Той остана на прага, загледан в костите.
— Колко време мислите, че ще ви отнеме?
— Не мога да кажа. Трябва да пресея цялата пепел. Но се надявам да свърша до утре сутринта.
— Досега… намерихте ли нещо?
Изглеждаше искрено заинтересован. По правило трябваше да докладвам първо на Уолъс, но не виждах защо да не споделя с момчето някои от откритията си.
— Вече мога със сигурност да потвърдя, че е била жена, под трийсетте, бяла, висока метър петдесет и шест, най-много и седем.
— Наистина ли? — взря се невярващо той в натрупаните пликчета с кости.
Посочих към тазобедрената кост, вече почистена от пепелта.
— Щом имаме работа с женско тяло, можем да определим годините по таза. При момичетата и девойките той е набразден. Колкото повече остарява жената, толкова повече костта се сплесква и постепенно ерозира. Този е гладък, ясно е, че не е била девойка, но няма никакви следи от износване, което определя възрастта й — около трийсетгодишна.
После посочих към една от дългите бедрени кости. Те бяха в много по-добро състояние от късите, но бяха почернели и повърхността им беше напукана от топлината.
— Бедрото ни дава най-обща представа за височината — продължих аз. — Има специална формула, която дава точните размери, но няма да те отегчавам с подробности. Колкото до расата, повечето зъби са счупени или изпадали, но останалите са достатъчни, за да видим, че са прави, а не щръкнали напред. Значи е била бяла, а не чернокожа. Все още не мога да изключа напълно възможността да е била от азиатски произход, но…
— Но на Хебридите няма много азиатки — довърши Дънкан с доволна физиономия.
— Точно така. Така че вероятно си имаме работа с бяла жена около трийсетте, висока един петдесет и седем и с едър кокал. Открих в прахта метални копчета, останки от цип и закопчалка от сутиен, което означава, че не е била гола.
Дънкан кимна. Имаше достатъчно ум да разбере за какво говоря. Фактът, че е била облечена, не беше решаващ, но ако беше обратното, тогава можехме да предполагаме сексуално насилие. И после убийство.
— Май наистина ще излезе инцидент. Просто е била прекалено близо до огъня — каза той.
Долових в гласа му безпогрешните нотки на разочарованието.
— Така изглежда, поне засега.
— Има ли вероятност сама да си го е причинила? Нарочно?
— Имаш предвид да се е самоубила ли? Съмнявам се. Щеше да използва възпламенител, а както вече казах, ако имаше такъв, пораженията щяха да бъдат много по-големи. А и щяхме да открием наблизо туба или някаква бутилка. Но такова нещо няма.
Дънкан се почеса по гърба.
— А какво ще кажете за… нали се сещате, за ръката и краката — попита смутено той.
Знаех, че ще ме попита за тях, но светлината през мръсните прозорци вече бе започнала да намалява, а оставаше още много работа. Трябваше да отложим разговора за по-късно.
— Ще ти подскажа. — Посочих с пръст мазното кафеникаво петно на почернелия от дима таван и го попитах: — Помниш ли какво ти казах за това?
Дънкан погледна нагоре.
— Че е от телесната мазнина.
— Точно така. Ето ти жокер. Да видим дали ще измислиш нещо сам. — Пресуших чашата си и му я подадох. — А сега трябва да продължа.
Той излезе, но аз не започнах веднага. Бях почистил по-голямата част от покриващия слой пепел и мислех да се захвана с костите, да ги разпределя по пликове за сериозно изследване. И въпреки че бях изключително внимателен, досега не бях открил нищо, което да наведе на мисълта за насилствена смърт. По костите нямаше следи от нож, нито от други наранявания. Успях да открия сред останките дори и хиоидеума, нежната подезична кост с форма на подкова, която често се чупи при жертви на удушаване. Беше толкова тънка, че дори и най-лекото докосване можеше да я разруши, но успях да я запазя цяла.