Защо тогава имах усещането, че пропускам нещо?
Вятърът проникна през дупките на покрива и прониза костите ми, докато стоях загледан в останките. Приближих се до нашарения като мрамор череп, полегнал върху купчината от кости. Черепът е направен от отделни плоски кости, свързани една за друга, подобно на тектоничните плочи. Ударът бе пробил дупка с размерите на юмрук в една от тях в задната част на теменната кост. Около отвора се виждаха малки частици от костта, отхвръкнали при пръсването му вследствие на увеличилото се от високата температура налягане. Тези малки парченца бяха друго доказателство, че дупката се е образувала от пожара — ако беше от удар, частиците щяха да са навътре в черепната кутия.
И все пак нещо в този череп ме тревожеше като досаден сърбеж. Открих, че неволно съм започнал отново да го оглеждам от всички страни.
Сякаш нарочно избрал момента, мракът започна да се спуска неподозирано бързо. Миналата вечер бях отказал да работя, защото не исках да допусна грешки в тъмното. Но сега усещах, че ще направя много по-голяма грешка, ако не продължа. Преместих се в по-откритата част на помещението, но светлината и там не беше достатъчна. Извадих фенера и го оставих на пода така, че да осветява зеещата черепна кутия.
Празните дупки за очите светнаха зловещо в сумрака, но аз си наложих да не гледам натам, а се съсредоточих върху разпилените по пода парченца. Повечето от тях бяха малки, не по-големи от нокътя на палеца ми. Вече бях записал разположението им на милиметрова хартия, но сега започнах да ги сглобявам като в отвратителен призрачен пъзел.
Обикновено правех това в лабораторни условия, където разполагах със скоби, пинцети и лупи специално за тази цел. Тук нямаше дори маса и всичко ставаше бавно, дори прекалено бавно, заради премръзналите ми пръсти. Но въпреки това успях постепенно да напасна парченцата, докато се получи достатъчно голям фрагмент.
И тогава го видях.
Ако е имало удар, достатъчно силен, за да счупи черепа, той щеше да остави подобен на знака за мълния белег на мястото на контакта. Обикновено беше невъзможно да ги пропусне човек. И аз не намерих такъв белег. Но бях гледал не където трябва. Съединените парченца им разкриха неравна паяжина от пукнатини, отчетливи зигзагообразни линии, които можеха да се получат само от тежък удар, достатъчно силен да пукне черепа, без да го счупи.
Черепът се бе пръснал от пожара, на мястото, където вече е бил наранен.
Внимателно поставих сглобения къс на пода. Броуди се оказа абсолютно прав. Не е било инцидент.
Жената беше убита.
8
Не усещах нито вятъра, нито дъжда, докато се връщах в караваната. Мракът навън се бе сгъстил и прозорецът й светеше като маяк. В устата ми горчеше. Някой бе убил млада жена и после бе запалил тялото й. Колкото и да не му се искаше, Уолъс нямаше друг избор, освен да започне разследване за убийство.
Бях ядосан на главния инспектор, но още повече ме беше яд на себе си. А това, че най-трудно се установяваше причината за смъртта при пожар, не беше никакво извинение. Трябваше да се доверя на инстинкта си. И да имам предвид още нещо: ако мъртвата не беше местна, това не означаваше, че и убиецът не е на острова. Засега нямахме никаква представа какво бе правила жертвата в Руна, но както беше казал Броуди, по това време на годината малко хора посещаваха острова. Най-вероятно тя бе дошла с някого. Или при някого, който живееше тук.
Следователно убиецът все още беше на острова.
С тази тревожна мисъл влязох в караваната. След леденостудената къща тук ми се стори задушаващо топло, въздухът тежеше от парафиновите изпарения.
Дънкан стана веднага от мястото си.
— Как върви? — попита ме той.
— Трябва да говоря с Уолъс. Може ли да използвам радиовръзката ти?
— Разбира се — отвърна той, явно изненадан, и ми подаде апарата. — Аз… ще изчакам отвън.
Полицейските нови дигитални радиоапарати позволяваха достъп както до надземните линии, така и до мобилните. Но Уолъс не отговори на нито един от телефоните. Страхотно, няма що! Оставих съобщение да ми се обади и започнах да свалям защитните дрехи.