— Всичко наред ли е? — попита Дънкан, когато се върна.
— Да. — Щеше да разбере съвсем скоро, но аз държах да уведомя първо Уолъс и тогава да споделя с другите. — Връщам се в селото.
Нямаше смисъл да стоя повече тук. Не исках да пипам нищо, докато не дойдат криминалните, освен това имах нужда да си почина и да обмисля фактите, които бях открил. Вече тръгвах, но изведнъж се поколебах.
— Отваряй си очите тук — казах на Дънкан. — Ако нещо ти се стори подозрително или се появи някой, искам веднага да се обадиш на Фрейзър.
Той ме погледна озадачено и леко обидено.
— Разбира се, сър.
Тръгнах към колата. Валеше силно и стъклата на стария фолксваген се замъглиха веднага, след като включих парното. Изчаках малко, докато парата се разнесе, преборих се с тромавия лост и поех по пътеката към главния път. Чистачките заскърцаха ужасно, докато почистваха дъжда от предното стъкло. Наведох се напред и се съсредоточих в пътя през все още замъгленото стъкло. Тук не минаваха много коли, но не исках да се блъсна в случайно излязла на пътното платно овца.
Бях изминал доста път, когато една неясна фигура изскочи внезапно на пътя пред мен. В бързината, докато натисках спирачките, успях да видя отразената от фаровете светлина в очите на куче. В същия миг загубих контрол над волана. Колата подскочи и се завъртя, хвърли ме напред към предпазния колан и спря.
Сблъсъкът ми отне дъха. Облегнах се разтреперан назад и разтрих гърдите си на мястото, където се бе врязал коланът. Всъщност не бях пострадал и двигателят на фолксвагена все още работеше. Колата бе излязла от пътя и едната й страна беше в канавката, фаровете не осветяваха пътя, а туфите с гъстата полегнала от вятъра трева.
Важното беше, че успях да избегна удара с кучето. Видях го да се скрива в гората, докато се опитвах да задържа колата на пътя. Беше ретрийвърът на Страчън, освен ако на острова нямаше две кучета от тази порода. Само Господ знаеше какво правеше тук, на километри от тяхната къща.
Мисълта, че от целия остров животното бе избрало да се появи точно на този път и точно когато аз минавах оттам, не допринесе с нищо за възвръщането на спокойствието ми. Включих на задна и се опитах да върна колата на пътя. Гумите се завъртяха, забоксуваха, но тя не помръдна. Смених на първа и реших да изляза напред, но резултатът беше същият.
Изключих и излязох да огледам. Не видях нищо обезпокоително, но задните гуми бяха затънали в калта. Метнах качулката на главата си и реших да потърся в багажника нещо, с което да повдигна колата. Не намерих нищо подходящо за целта. Върнах се в колата и обмислих възможностите. Дъждовните капки блестяха като бели къси нишки на светлината на фаровете. Изчислих, че съм на половината път до селото, така че нямаше смисъл да се връщам към караваната. Оставаха две възможности: да остана в колата и да чакам някой да мине и да ми помогне или да тръгна пеша. Ако останех, можеше да минат часове, докато Фрейзър се сети да нахрани Дънкан. А ходенето щеше да ме стопли.
Изругах на глас, когато се сетих, че съм оставил фенера си в куфарчето, а него — в караваната. Включих лампата и проверих в жабката с надежда да намеря нещо там. Но вътре имаше само стари пътни карти и куп смачкана хартия.
Изключих фаровете и изчаках очите ми да свикнат с внезапно спусналия се мрак. След малко вече виждах ясно пред себе си. Нощта се спускаше бързо над Руна и тепърва щеше да става още по-тъмно. Продължих да седя в тъмното, загледан пред себе си. Нямах желание да напусна колата. Току-що бях открил, че на острова има убиец. Не беше факт, който би те подканил да тръгнеш сам по безлюден селски път.
Това беше глупаво. Дори и да беше в Руна, убиецът на младата жена едва ли щеше да е навън по това време. „Хайде. Няма смисъл да чакаш повече.“
Излязох от колата. В същия момент луната се показа през една пролука между облаците, покри хълмовете отсреща с призрачен синкав воал и пътят пред мен блесна като сребърна река. Това повдигна духа ми и аз тръгнах напред. „Не е толкова зле“, си казах бодро. И тъкмо си го помислих, облаците отново закриха лунния сърп и стана тъмно като в рог, сякаш някой внезапно изключи лампата в стая без прозорци.
Липсата на каквато и да било светлина ме изплаши. Бях живял на село и си мислех, че знам колко тъмна може да е нощта. Но това беше по-различно от всичко видяно досега. Руна беше малък остров на километри от сушата и без градове, които светят в тъмното, макар и отдалече. Беше тъмно като в рог. Гъстите облаци покриваха като одеяло луната и звездите и задушваха всеки техен опит да подадат глава.