Погледнах назад с надеждата да видя успокояващата гледка на фолксвагена, но мракът вече го бе погълнал. Единствено звукът от стъпките ми говореше, че все още съм на пътя. „Всичко е от тъмнината, но тя не може да ти стори зло.“ Трябваше само да следвам пътя. Рано или късно, той щеше да ме отведе до селото.
Тръгнах отново и с всяка крачка усещах как увереността ми нараства. Дъждът беше студен и вятърът прогонваше и малкото останала в пазвата ми топлина, фучеше оглушително покрай мен и замъгляваше погледа ми.
Въпреки това слухът ми успя да долови стъпки зад мен. Обърнах се с разтуптяно сърце. Не виждах нищо, освен непрогледния мрак. „Сигурно е изгубена овца или нещо, носено от вятъра.“ Но въпреки това всичките ми сетива се изостриха и се насочиха към онова, което може би се спотайваше отзад. В опита си да видя или поне да чуя още нещо, тръгнах отново и внезапно стъпих в нищото.
Политнах напред, но, слава богу, успях да подложа ръце, преди да тупна на земята. Започнах да се търкалям надолу по калния склон, покрит с жилава миналогодишна трева, която жулеше лицето ми. После внезапно спрях.
Останах да лежа на тревата, зашеметен и останал без дъх, а дъждът се стичаше по лицето ми. Постепенно разбрах какво бе станало. Без да осъзнавам, се бях отклонил от пътя и бях паднал в дерето. „Идиот!“ Опитах се да се изправя, но веднага се сгърчих, пронизан от нечовешка болка в лявото рамо. Изчаках да утихне до тъпо пулсиране и опитах отново. Болката се усили, не както преди, но достатъчно, за да изохкам на глас.
Вслушах се в себе си. Не усещах триене на кост. Надявах се това да означава, че няма нищо счупено. Преглътнах гнева и самосъжалението и размърдах лекичко рамото. Болката отново ме прониза и аз застинах. Опипах го с другата ръка. Дори и през якето можах да усетя, че двете стави не са на мястото си. Усещах изпъкналост там, където не трябваше да има, и докато пръстите ми проследяваха контура й, ми се зави свят.
Рамото беше извадено. И то лошо.
Опитах да не се поддавам на паниката. „Дишай дълбоко. Поеми въздух, издишай!“ За да мога отново да си служа с тази ръка, трябваше първо да наместя рамото. Вдигнах другата ръка и доколкото ми бе възможно, определих с пръсти мястото, където ябълката на раменната кост бе изпаднала от гнездото си. Спрях, стиснах зъби, после дръпнах силно.
Неволно извиках, пред очите ми избухнаха звезди и едва не изгубих съзнание от болка. След малко звездите изчезнаха и аз открих, че отново лежа по гръб, а по лицето ми се стичат вади от пот и дъждовна вода. Изведнъж съдържанието на стомаха ми се надигна към гърлото. Обърнах се на една страна, за да повърна, но спазъмът отмина, оставяйки ме без сили и треперещ като лист.
Не си направих труда да пробвам рамото. Знаех, че не е наместено. Болката пулсираше безмилостно, тръгваше от основата на черепа и обхващаше цялата ръка. Седнах отново, после се изправих мъчително бавно на крака. Отново ми се зави свят. Сега и да исках, не можех да продължа към селото. Трябваше да се върна в колата и да остана там, молейки се Фрейзър или Дънкан да се сетят по-скоро за мен и да ме потърсят.
Обратният път нагоре беше истински кошмар. Не виждах нищо и трябваше да се придържам само с една ръка, за да се издърпам нагоре по хлъзгавия склон. Налагаше се да осигуря относителен покой на другата, защото болката в рамото непрекъснато се усилваше. Щеше да е ужасно, ако бях скъсал сухожилие, но сега не исках да мисля за това. Така или иначе в момента не можех да направя нищо.
Докато стигна до по-равната част, вече плувах в пот и бях изтощен до смърт. Последните няколко крачки изминах с лазене. Когато се изправих, краката ми се огънаха, сякаш бяха от гума. В първия момент радостта, че успях да се изкача, помете всяко друго чувство, но бързо осъзнах, че нещо не е наред.
Пътя го нямаше.
Облекчението изчезна на мига. Направих още няколко предпазливи крачки, надявайки се да го усетя под краката си, но под обувките ми имаше само торф и кална неравна земя. Явно бях загубил ориентация при падането. Вместо да изкача склона към пътя, бях изпълзял върху билото на друг хълм.
Наложих си спокойствие и след известно обмисляне реших, че имам само една възможност. Пътят беше останал на срещуположния хълм. Трябваше да се върна долу и да изкача другия склон.
Тръгнах надолу, пързаляйки се по калния склон, и изминах последните метри по гръб. Зашарих с очи по неравния терен в опит да позная хълма, откъдето бях паднал, но без никакъв резултат. „Хайде, тръгвай! Трябва да е някъде тук!“ Но долината, в която се намирах, явно си имаше своя логика. В тъмното ми заприлича на лабиринт от възвишения и падини. Колкото и да се взирах в тях, нямаше как да отгатна къде извежда всеки от склоновете.