— А колко е часът? — попитах.
— Наближава три и половина.
Бях проспал повече от половината ден. Изругах се наум и казах:
— Може ли да използвам телефона ви? Трябва да осведомя хората си за случилото се с мен.
— Вече го направихме. След като те доведе тук, Майкъл се обади в хотела и говори със сержант Фрейзър… мисля, че така се казваше. Обясни му, че си претърпял инцидент, но сега вече си в безопасност.
И това беше нещо, но то не отменяше разговора ми с Уолъс. Трябваше да се свържа и с Джени, да й кажа, че съм добре.
Ако все още искаше да разговаря с мен.
— Но все пак имам нужда от телефон, ако това не ви затруднява, разбира се.
— Никакъв проблем. Ще съобщя на Майкъл, че си буден. Той ще донесе апарата. — Грейс вдигна вежди в съвършена дъга, на устните й се появи лека усмивка. — Ще му кажа да донесе и дрехите ти.
Тя излезе от стаята и аз зачаках нетърпеливо в леглото. Мисълта за пропуснатите часове ме изяждаше. Не мина много време и на вратата се почука.
Майкъл Страчън влезе в стаята с дрехите ми — току-що изпрани и изгладени. Най-отгоре се виждаха портфейлът, часовникът и безполезният мобилен телефон. Под мишницата му имаше вестник, но той го задържа за себе си.
— Грейс ми каза, че си искаш дрехите — усмихна се той и постави вещите ми на стола до леглото. После бръкна в джоба си и извади безжичен телефон. — И това също.
Исках да проведа разговорите си веднага, но се въздържах. Ако не беше този човек, сигурно сега щях да съм мъртъв.
— Благодаря. И още веднъж благодаря за помощта миналата вечер.
— Няма защо. Щастлив съм, че можах да помогна. Трябва да ти призная, че ме изплаши до смърт, когато се появи там изневиделица.
— Беше взаимно — отвърнах малко сухо. — Как ме пренесе дотук?
Той сви рамене.
— През по-голямата част от пътя успях да те задържа на крака, но последните метри се наложи да те метна на гръб.
— Носил си ме?
— Само до колата. Невинаги се качвам там с нея, но се радвам, че вчера я взех. — Каза го някак между другото, сякаш да носиш зрял мъж на гърба си, макар и на късо разстояние, не е кой знае какво. — Е, как е рамото ти?
Размърдах предпазливо изкълченото рамо.
— По-добре от вчера.
— Брус се измъчи снощи, но успя да го намести. Ако не беше той, сигурно щяхме да те закараме в болница. Или да те натоварим на ферибота на Йън Кинрос. Уверявам те, че нямаше да ти бъде много забавно в състоянието, в което се намираше.
— Брус…
— Брус Камерън. Той е учител, но изкара и курсове за медицинска сестра. Помага в клиниката.
— Полезна комбинация — усмихнах се аз.
По лицето на Страчън премина сянка, но не успях да схвана значението й.
— И той си има своите моменти. След малко ще се запознаеш с него. Грейс му се обади да го уведоми, че си се събудил, и той настоя да дойде да види как се чувстваш. Ох, щях да забравя, твоят колега открил тази сутрин колата на Елън и я върнал на пътя. Предполагам, че ще се зарадваш на новината, че не е повредена. Какво се случи? Завил си рязко заради заблудила се овца?
— Не, не беше овца, а голдън ретрийвър.
Усмивката изчезна от лицето му.
— Искаш да кажеш, че е бил Оскар? Боже, сигурно се шегуваш! Бях го взел със себе си, но по едно време ми се изгуби от погледа. Много съжалявам.
— Не се тревожи. Радвам се, че не го блъснах. — Любопитството ми най-после надделя над доброто възпитание. — Слушай, не искам да ме помислиш за неблагодарен, но какво, по дяволите, правеше там?
Той се усмихна леко засрамено.
— От време на време преспивам там. Грейс го смята за лудост, но когато бях дете, баща ми често ме водеше със себе си на сафари. Планината ми дава онова изгубено усещане за свобода и пространство от онези дни. Не съм религиозен, но там има нещо… как да кажа… свръхестествено.
Не бях подозирал за тази страна от личността на местния благодетел.
— Но и самотно. И много студено — промърморих аз.
Той се засмя.
— Опаковам се добре, а усамотението е част от всичко това. Брочът е чудесно място за мислене.
— Броч?
— Каменната къща, където ме откри. Това е стара наблюдателна кула. По тези места й викат „броч“. Харесва ми мисълта, че преди две хиляди години някой е стоял край огъня, както правя сега и аз. Имам чувството, че продължавам традицията. А онези плочи са още по-стари. Погребаните под тях хора може да са били владетели, водачи на кланове, какви ли не, а сега от техния свят са останали само няколко купчини камъни. Осъзнаването на това ти дава възможност да видиш нещата в перспектива, не мислиш ли?