Изведнъж се смути.
— Стига вече за мрачните ми тайни. Ето, донесох ти това.
Той ми подаде вестника, който стискаше под мишницата си. Беше „Луис Газет“ от миналата вечер, прегънат на втората страница. Заглавието на статията гласеше: „Загадъчна смърт при пожар в Руна“. Отдолу се мъдреше името на Маги Касиди. Вътре се даваха зловещи подробности от откриването на изгорелия труп, фактите бяха оскъдни, но тълкувания и размишления имаше, колкото щеш. Естествено, Маги не бе пропуснала да поразсъждава и за спонтанното самозапалване на хора, дори споменаваше името ми, наричайки ме „многоуважаваният съдебен антрополог, доктор Дейвид Хънтър“.
Можеше да бъде и по-лошо. Добре, че Дънкан й бе попречил да снима мястото.
— Дойде тази сутрин с ферибота — каза Страчън. — Реших, че ще ти е интересно да го прочетеш.
— Благодаря. — Статията бе разбудила у мен нетърпение да се захвана за работа. — Малко ми е неудобно да попитам след всичко, което направи за мен, но дали ще имаш време да ме откараш до селото?
— Разбира се! — отвърна той, после ме погледна загрижено. — Всичко наред ли е?
— Да. Просто имам още малко работа.
Той кимна, но не бях сигурен, че успях да го убедя.
Изчаках го да излезе и веднага захапах слушалката. Номерът на Уолъс беше в мобилния ми телефон. Открих го и го набрах на стационарния. „Хайде, побързай!“, замолих се безгласно аз.
Този път той вдигна.
— Да, доктор Хънтър? — започна някак припряно, сякаш прекъсвах важна работа с досадното си обаждане.
Казах директно:
— Жертвата е била убита.
Настъпи кратка пауза. После той почти изсъска от яд:
— Сигурен ли сте?
— Ударена е в долната част на темето и черепът се е пукнал, но не се е счупил. Пожарът е предизвикал пръсването му в тази точка.
— Не може ли да е паднала? Да се е паникьосала, когато се е подпалила и…
— Би могло, но рана като тази щеше да я убие на място или най-малкото да я остави в безсъзнание. Не е възможно да се е придвижила след това. В такъв случай щяхме да намерим тялото да лежи по гръб, не с лицето надолу, както беше.
Отсреща се чу тежка въздишка.
— И мислите, че няма място за грешки?
Забавих отговора си от страх да не избухна.
— Искахте мнението ми, имате го. Някой е убил тази жена и после е запалил тялото й. Не е било злополука.
Настъпи кратка пауза. Можех да чуя как машинката в главата му се върти, докато обмисля възможността да отклони екип от железопътната катастрофа и да го изпрати тук.
— Добре — отвърна той делово. — Утре сутринта ще изпратя екип и криминолог при вас.
Погледнах през прозореца. Слънцето вече клонеше надолу.
— Не може ли да стане днес?
— Няма как. Трябва да отидат първо до Сторноуей, после да хванат ферибота до Руна.
Не бях доволен, но не можех да направя нищо повече. Уолъс побърза да приключи разговора и аз набрах мобилния телефон на Джени. Той ме препрати директно към гласовата поща. Оставих й съобщение, като се извиних, че не бях успял й се обадя снощи. Казах й, че съм добре и ще й звънна по-късно. Това ми се стори недостатъчно и неадекватно. Бих дал всичко, за да я видя в този момент. Но това беше невъзможно.
Едва когато оставих слушалката, осъзнах, че бях набрал първо номера на Уолъс, вместо този на Джени. Изпълнен с тревожни размисли върху въпроса за приоритетите ми, отметнах юргана и станах.
Душът ме ободри и върна енергията ми. Горещата вода облекчи болката в рамото и изми калта и смрадта от изминалата нощ. Превръзката беше полутвърда — от велкро, пяна и пластир — и успях да я махна бързо и без проблем. Но обличането с една ръка се оказа по-трудно, отколкото си представях. Лявото ми рамо беше почти неподвижно и докато навлека дебелия пуловер, целият плувнах в пот, сякаш бях тренирал часове във фитнеса.
После излязох от стаята и се огледах. Личеше си, че голямата къща е ремонтирана наскоро. Белите стени бяха прясно измазани, а на пода беше просната рогозка от кокосови влакна. На площадката пред стълбището имаше панорамен прозорец с изглед към малък пясъчен залив. От двете му страни беше затворен с естествена преграда от скали. Отгоре се спускаха тесни стъпала и водеха до дървен кей, към който бе закотвена лъскава яхта. Дори и в заслона на залива мачтата й се клатеше яростно на огромните вълни. В припадащия мрак успях да различа две човешки фигури на кея. Черният скиорски пуловер на единия, който сочеше с пръст към залива, ми подсказа, че това е Страчън. Другият трябваше да е Брус, завършилият за медицинска сестра учител.