— Не се и опитвам.
— Наистина ли? Защото отстрани изглежда точно така. Ти се хвърляш да решаваш проблемите, но винаги нечии други. — Тя въздъхна. — Трябва да поговорим, когато се върнеш.
— За какво? — попитах аз. Внезапно ме заля студена вълна.
Изведнъж нещо запращя в слушалката и заглуши думите й. После шумът заглъхна. Но не съвсем.
— Чуваш ли ме още? — чух я да вика.
— Само последното ти изречение. Там ли си още?
Отговор не последва. Прекъснах връзката и се опитах да се свържа отново, но телефонът изгуби сигнал. Линията прекъсна.
Сякаш засегната лично, нощната лампа започна да мига истерично. След малко се успокои, но светлината й отслабна. Телефонните линии явно не бяха единствените жертви на разразяващата се буря.
Треснах ядосано слушалката. Вятърът отвън изрева победоносно и лисна в стъклото ми цяло ведро дъжд. Отидох до прозореца и погледнах навън. Бурята бе разкъсала облаците за момент и пълната луна къпеше острова в бледата си призрачна светлина. Уличната лампа се люлееше под силата на урагана.
Под нея, точно пред стаята ми, стоеше едно момиче.
Изглеждаше като вцепенена, сякаш незнайна сила бе отнела способността й да се движи. Когато се показах на прозореца, тя вдигна глава и за секунда двамата останахме загледани един в друг. Не успях да я позная. Изглеждаше съвсем млада, най-много на двайсет, и носеше тънко яке, неподходящо за ужасното време навън. Под него се виждаше светла рокля или по-скоро нощница. Платът й се вееше на вятъра, а мократа коса бе залепнала по лицето й. Тя примигваше, за да предпази очите си от студения дъжд, и продължаваше да гледа към мен.
После се стрелна в сенките зад уличната лампа, пое към селото и скоро се скри от погледа ми.
Още със събуждането си на другата сутрин разбрах, че трябва да се разделя с надеждата, че бурята вече е отминала. Прозорците звънтяха застрашително от вятъра, а дъждът плющеше по стъклата, ядосан, че не може да ги счупи.
Споменът от недовършения разговор с Джени продължаваше да ми тежи, но когато се опитах да я набера, разбрах, че телефоните все още не работят. Реших по-късно да поискам една от цифровите радиостанции на полицаите и да й се обадя. Докато не поправеха надземните линии, те оставаха единствената ни връзка с външния свят.
Токът все още се държеше, макар примигващите лампи да подсказваха, че няма да е за дълго.
— Една от радостите на тукашния живот — каза Елън, когато слязох за закуска. Ана беше в кухнята и закусваше на масата. Пред нея имаше голяма купа със зърнена закуска. Малката газова печка работеше и вътре беше топло и уютно. — Щом започне буря, първо излизат от строя телефоните. Ако е силна, идва ред и на електричеството.
— И колко време продължава това?
— Ден-два, но понякога и повече. — Тя видя израза на лицето ми и се усмихна. — Не се безпокойте, ние сме подготвени. Всички тук са заредени с газ или бензин, а хотелът има малък собствен генератор. Няма да ви оставя да загинете от глад и студ.
— Какво е станало с рамото ти? — попита Ана и кимна към превръзката ми.
— Паднах.
Тя се замисли за секунда:
— Трябва да внимаваш къде стъпваш — каза самоуверено и се зае със закуската си.
— Ана! — сгълча я майка й.
Аз се засмях.
— Да, права си.
И влязох в бара с усмивка. От лошото настроение не бе останало и помен. Какво толкова, ако телефоните не работеха ден или два? Беше неудобство, но не въпрос на живот и смърт. Фрейзър вече седеше пред закуската си и поглъщаше пържените яйца с бекон и наденички. Изглеждаше махмурлия, но не колкото вчера. Явно вероятността екипът на полицията да пристигне всеки момент бе убила ентусиазма му.
— Говори ли с Дънкан? — попитах веднага, след като седнах. Тревожех се за момчето. Как ли се чувстваше в малката каравана на този вятър? Сигурно не му беше много комфортно.
— Да. Добре е — изломоти Фрейзър с пълна уста и бутна радиостанцията към мен. — Главният иска да му се обадите.
Настроението ми веднага падна под нулата. Бях сигурен, че новините нямаше да са добри. И не бяха.
— Бурята обърка всичко — започна директно той. Връзката беше толкова лоша, че гласът му се чуваше, сякаш от другия край на света. — Няма как да изпратим екип в такова време.
Въпреки че го очаквах, пак ми подейства като удар.
— Кога мислите, че ще можете?
В слушалката започна да припуква и отговорът му се изгуби. Помолих го да повтори.