Броуди се усмихна.
— Обзалагам се, че Фрейзър си е изял мустаците от яд — каза той, но веднага стана сериозен. — Случайна смърт е едно, но убийството променя всичко. Разбира се, има някаква вероятност убиецът да не е оттук, но тя е по-скоро хипотетична. Жертвата явно е имала причина да дойде на острова и подозирам, че тази причина е била убиецът. На този етап няма значение дали той я е довел, или тя сама е пристигнала. Както вече ти казах, до Руна има достатъчно превоз. Колкото до убиеца, засега ще трябва да приемем, че е от острова и че жертвата го е познавала.
Вече бях стигнал до същото заключение.
— Все още не разбирам защо е изгорил тялото и го е оставил в онази къща, вместо да го погребе или да го изхвърли в морето — казах замислено. За разлика от Фрейзър не вярвах, че престъпникът е просто некомпетентен. — И ако живее в Руна, ми се струва още по-безсмислено да го остави да лежи тук седмици наред, докато някой го открие.
— Вероятно е от мързел или по-скоро от арогантност. А може и от нерви. Трябва ти доста смелост, за да се върнеш на местопрестъплението. — Броуди поклати ядосано глава. — Боже, защо Уолъс не изпрати екипа си, когато все още имаше възможност? Досега щяхме да сме идентифицирали жертвата. Ако знаем коя е, ще бъде по-лесно да открием убиеца й.
— Можем ли да направим нещо?
Той въздъхна.
— Трябва да изчакаме бурята да спре, а дотогава да държим всичко в тайна. Местните хора не бива да разбират, че разследваме убийство, преди да са дошли момчетата от сушата.
Вече бях живял в общество, което се разпадна под натиска на страха и взаимните подозрения, и нямах желание да повторя преживяването си. Но не ми се струваше редно да крием истината от тях.
— Тревожиш се за реакциите им ли? — попитах аз.
— И за това — съгласи се той. — Убийство или не, местните не обичат намеса отвън. Повече ме притеснява как ще реагира убиецът. Сега вероятно си мисли, че случаят е документиран като случайна смърт, но ако открие, че не е така, тогава всичко се променя.
Виж, за това не бях помислил.
— Мислиш ли, че може да стане опасен?
Той ме погледна мрачно.
— Тези хора са непредвидими, когато ги притиснеш в ъгъла. Не искам да поемам никакъв риск, при положение че на острова има само двама полицаи.
Той замълча и потупа разсеяно по джоба на жилетката си.
— На камината са — помогнах му аз.
Той ми се усмихна виновно, докато вземаше пакета с цигарите.
— Опитвам се да не пуша вътре. Жена ми мразеше миризмата им и след петнайсет години брак откриваш, че ти е станало втора природа. Като кучето на Павлов.
— Това тя и дъщеря ти ли са? — посочих към снимката на камината.
Той се загледа в тях и несъзнателно започна да върти цигарата из ръцете си.
— Да, това са Гини и Ребека. Тогава Бека беше на… около десет години. С майка й се разделихме година по-късно. Тя се омъжи за един застраховател.
Той вдигна рамене, сякаш казваше: „Какво можех да направя?“.
— А дъщеря ти?
Броуди замълча за момент.
— Тя е мъртва.
Думите му ме удариха в гърдите и ме оставиха без дъх. Фрейзър ми бе казал, че дъщеря му си е отишла, но нищо повече.
— Съжалявам. Не знаех — казах смутено.
— Няма как да знаеш. Нямам доказателства за това, но знам, че е мъртва. Усещам го. — Той ме погледна някак преценяващо. — Уолъс ми разказа някои неща за теб. Ти също си баща и знаеш какво имам предвид. Сякаш част от теб си е отишла.
Стана ми неприятно, че Уолъс го е запознал с миналото ми. Все още ми се струваше кощунство други хора да говорят за смъртта на Кара и Алис. Но в същото време знаех точно какво има предвид Броуди.
— Какво се случи? — попитах тихо.
Той се загледа в цигарата между пръстите си.
— Не се разбирахме с нея. Бека винаги се бунтуваше. Беше дебела глава. Като мен. След като майка й почина, тя изчезна от погледа ми. Когато се пенсионирах, започнах да я търся. Купих онази каравана, за да не давам пари за хотели. Но не постигнах нищо. Аз съм полицай. Това е в кръвта ми. Знам колко е лесно някой да изчезне. Но знам и как да търся изчезнали хора. Идва момент, когато разбираш, че човекът няма да бъде открит. Не и жив.
— Съжалявам.
— На всеки може да се случи — каза равнодушно той. Лицето му отново се затвори и скри всички емоции. Той вдигна цигарата. — Не възразяваш, нали?
— Домът си е твой.