Той кимна, прибра цигарата в пакета и се усмихна.
— Ще почакам, докато си намеря някаква работа навън. Навик, какво да правя!
— Виж, може да ти прозвучи малко… странно — започнах аз. — Но снощи видях едно момиче пред хотела. Сигурно минаваше полунощ. Момичето беше на около петнайсет-шестнайсет години. Стоеше на проливния дъжд, облечена само по тънко яке и рокля.
Броуди се усмихна.
— Не се тревожи, не е било призрак. Това е Мери Тейт, дъщерята на Карън. Нали се сещаш, жената от бара, дето псува като хамалин. Не ти ли споменах за дъщеря й? Тя е малко… някога щяхме да го наречем малоумна, но знам, че сега не се говори така. Майка й я е оставила на произвола. Човек може да я срещне по всяко време на денонощието къде ли не из острова.
— И никой не казва нищо?
— Тя е напълно безобидна.
— Нямах предвид това. — Момичето може да беше със забавено умствено развитие, но бе съзряло физически и всеки можеше да се възползва от него.
— Разбирам те — кимна Броуди. — Аз също си мислех да се обадя на социалните. Но не вярвам, че някой от Руна би й навредил. Знае какво ще му се случи, ако й посегне.
Спомних си трупа на жената в запустялата къща.
— Сигурен ли си в това?
Броуди наведе глава.
— Имаш право. Може би е по-добре да…
На вратата се почука и той спря по средата на изречението. Старата овчарка се надигна на треперещите си крака, изправи уши и заръмжа предупредително.
— Тихо, Бес — смъмри я Броуди и отиде да отвори.
Чуха се гласове. Миг по-късно Броуди се върна в стаята. С него влезе Фрейзър — мокър и нещастен. Изтупа водата от раменете си и каза:
— Имаме проблем.
Дънкан ни чакаше пред караваната. Тук, далеч от къщите и скалите, вятърът вилнееше на воля, брулеше тревата и препускаше към Биен Турида през черните торфени блата.
Младият полицай видя приближаващия се роувър и забърза към нас. Вятърът залепи якетата за гърдите ни и за малко не отскубна вратата от ръцете ми, когато я отворих.
— Обадих се по радиостанцията веднага след като се случи — почти извика той, за да надвика воя на вятъра. — Стана преди час и половина.
Вече можехме да видим и сами какво се бе случило. Бурният вятър бе вдигнал част от ламаринения покрив на къщата. Останалата част висеше заплашително надолу, скърцаше и се люлееше, докато вятърът се опитваше да довърши започнатото. Ако костите на жената все още бяха незасегнати, това нямаше да е за дълго.
— Съжалявам — извика Дънкан, сякаш той бе свалил ламарината.
— Вината не е твоя, синко — потупа го по рамото Броуди. — Обади се на инспектор Уолъс и го уведоми за ситуацията. Кажи му, че трябва да приберем останките, преди покривът да ги затрупа.
Дънкан погледна несигурно към Фрейзър и той му кимна неохотно. Докато вадеше радиостанцията, ние тръгнахме към къщата. Лентата на входа си беше на мястото, потръпваше на вятъра като панделка, но вратата беше паднала на пода в онова, което някога е било кухня. Навсякъде се виждаха парчета от изпадала мазилка и дъждът влизаше безпрепятствено през образувалата се дупка. В същия миг от тавана се откъсна ново парче, падна с трясък, разби се и ни накара да се отдръпнем назад.
Дънкан се върна при нас и поклати глава.
— Не успях да се свържа. Говорих с участъка в Сторноуей. Те ще се опитат да го намерят.
Броуди погледна към бъркотията в къщата. Дъждът миеше лицето му, когато се обърна към мен.
— Нямаме друг избор, доктор Хънтър.
— Така е — отвърнах.
Той кимна замислено, пристъпи напред и разкъса лентата пред вратата.
— Какво правите, по дяволите? — извика ядосано Фрейзър.
— Ще извадим останките отвътре, преди да падне покривът — отвърна Броуди, без да спира.
— Това е местопрестъпление. Не мога да направя такова нещо без разрешение.
— Нямаме време за това — отвърна Броуди и махна последния остатък от лентата.
— Той е прав — казах на Фрейзър. — Трябва да спасим, каквото можем.
— Не поемам отговорност за такова нещо — дръпна се той.
— Никой не го е искал от теб — каза Броуди и прекрачи прага.
Влязох и тръгнах след него, като прескачах внимателно парчетата паднала мазилка. Вътрешната стая, където лежаха останките, не беше толкова повредена, но въпреки това почти половината покрив липсваше. Прожекторът беше полегнал на една страна, а решетката, за която бях отделил толкова време, представляваше кълбо от заплетена корда. От дъжда сивата пепел на пода бе станала на черна каша.