— Защо не?
— Ами… — Той се загърчи като червей под погледа й. После реши да пусне в ход раболепната си усмивка. — Нали аз съм сестрата, Грейс. Би трябвало аз да решавам какво да става в собствената ми клиника.
Грейс го изгледа хладно.
— Всъщност клиниката принадлежи на острова. Мисля, че няма нужда да ти го напомням.
— Не, разбира се, но…
— Можеш ли да предложиш друго място за тази цел, Брус? Защото аз наистина не виждам алтернатива…
Камерън се опита да запази поне част от достойнството си.
— Ами… в такъв случай, може би…
— Добре. Значи нещата са решени — усмихна се мило тя. — Защо не отидеш с тях да им покажеш къде да ги оставят? Аз ще наглеждам нещата тук.
Тя се върна при децата, а Камерън заби поглед в бюрото си. Кръвта се бе оттекла от лицето му и го бе оставила бяло като платно и със стиснати устни. Грейс може и да му помагаше в училище, но току-що му бе напомнила, при това публично, че нейният съпруг плаща заплатата му. Без да каже дума повече, той свали палтото от закачалката и излезе.
— Ето ти истинско представление — прошепна ми Броуди и тръгна след него.
Медицинският център беше недалеч от училището и представляваше малка пристройка, залепена за късата стена на културния дом без самостоятелна врата. Камерън бе избързал напред с колелото, въртейки с усилие педалите срещу ураганния вятър. Когато пристигнахме, той вече влизаше през остъклената веранда пред входа на центъра. С Броуди оставихме Дънкан да пази материалите и влязохме след него.
Центърът напомняше за строителство около Втората световна война — дълга дървена сграда с нисък асфалтов покрив и квадратни прозорци. По-голямата част от пространството бе заета от широка зала. Стъпките ни отекнаха по нелакираните дъски, толкова протрити, че надписите по тях, удостоверяващи, че са били от някакво игрище по бадминтон, едва личаха. По стените имаше забодени с кабарчета плакати за петъчни танцувални вечери и вече отминала коледна пантомима, а старите дървени столове бяха сбутани безредно до една от стените. Обновителната дейност на острова явно още не бе стигнала дотук.
— Страчън искаше да построи нов културен център, но хората си обичат този — каза Броуди, досещайки се за хода на мислите ми. — Чувстват си го свой. Хубаво е някои неща да си останат същите.
Камерън спря пред една нова врата, извади връзка ключове и започна да търси из нея. Металът дрънчеше дразнещо, докато ги премяташе един по един из ръцете си. Забелязах в един ъгъл старо пиано с протрит и надраскан лак. Капакът беше вдигнат и отвътре се показваха напукани и пожълтели от времето клавиши от слонова кост. Приближих се и натиснах един. Из стаята се разнесе дълбок фалшив тон, после бавно отшумя.
— Ще ви помоля да не пипате нищо! — каза през зъби Камерън, отключи и влезе.
Клиниката беше съвсем малка, но добре оборудвана, със снежнобели стени и блестящи метални шкафове. Имаше стерилизатор за инструменти, медицински кабинет с всичко необходимо и хладилник. Най-хубавото от всичко, поне от моя гледна точка, беше голямата подвижна масичка от неръждаема стомана и мощната халогенна лампа. Имаше дори подвижна стойка с голяма лупа за оглед и зашиване на рани.
Камерън отиде зад едно голямо бюро и набързо дръпна чекмеджетата, за да се увери, че са заключени. После провери и контейнера с медицинските картони. Най-накрая се обърна към нас и каза със зле прикрита неприязън:
— Очаквам да намеря всичко точно както ви го оставям. Нямам намерение да чистя и подреждам след вас.
И без да дочака отговор, тръгна към вратата.
— Ще ни трябва ключ — спря го Броуди.
Камерън откачи един ключ от връзката в ръката си и го остави със замах на бюрото.
— А от културния център? — обадих се аз.
— Ние не го заключваме — отвърна надменно той. — Той е на всички жители на острова. Затова се нарича обществен.
— Все пак предпочитам да имам в себе си ключ.
Той се усмихна ехидно.
— Това е лошо. Защото дори и да има такъв, аз не знам къде е.
Изглеждаше доволен, че все пак има нещо, което може да ни каже. Броуди го проследи с поглед до изхода, после се обърни към мен и каза ядосано:
— Този човек е истинска досада.
Мислех си абсолютно същото.
— Хайде да пренесем пликовете — предложих.
Докато Броуди и Дънкан внасяха материалите, аз проведох един твърде неприятен разговор с Уолъс. Новината, че се опитваме да се свържем с него, бе достигнала до управлението с голямо закъснение. За беда инспекторът се бе обадил не на Дънкан, а на Фрейзър и сержантът бе разказал всичко от своята гледна точка.