Дънкан обмисли внимателно думите ми.
— Да, но защо нищо друго не се е запалило? И защо не е изгоряло цялото тяло?
— Въпреки че телесната мазнина е достатъчна и действа като гориво, при изгарянето си човешката плът не отделя висока температура. Огънят е слаб, достатъчен да овъгли тялото, но не и да запали нещо друго. Върнете се отново към свещта. Тя се топи, докато гори, но не подпалва нищо около себе си. Ето защо ръцете и краката понякога оцеляват.
Протегнах здравата си ръка напред така, че ръкавът на якето да се вдигне нагоре и да открие китката.
— Тук има предимно кожа и кости и почти никаква мазнина. И за разлика от торса ръцете в тази част остават непокрити от плата на дрехата, следователно няма какво да действа като фитил. При други случаи ръцете изгарят просто защото са били близо до тялото. Но долната част на краката и глезените обикновено остават далече от огнището на пожара, затова много често оцеляват. Ето, представете си го. Тя е лежала на една страна и ръката под нея е изгоряла с останалото. Но другата ръка и краката й са се запазили.
Броуди потърка замислено брадичка. Пръстите му минаха по вече наболата брада с характерния звук.
— И смяташ, че този „ефект на фитила“ е предизвикан нарочно? Че някой се е погрижил за това?
— Не съм убеден. Не е лесно да го постигнеш. Досега не съм чувал за убийство по този начин. Всички документирани случаи са от инциденти, което е още една причина, че не приех веднага смъртта за съмнителна. Не, мисля, че който го е предизвикал, просто е искал да унищожи евентуални доказателства, останали по тялото. Предполагам, че е използвал бензин или друг възпламенител, за да предизвика пожара — малко количество, защото иначе таванът щеше да е по-обгорен, отколкото е, а после е хвърлил запалена клечка кибрит върху тялото и си е тръгнал.
Бръчките по челото на Броуди се задълбочиха.
— Защо не е подпалил цялата къща?
— Нямам представа. Може да се е страхувал, че ще привлече вниманието на хората. Или се е надявал, че така ще прилича повече на инцидент.
Двамата останаха мълчаливи, явно размишляваха върху чутото. Най-после Дънкан проговори:
— Тя… мъртва ли е била вече?
Аз самият си бях блъскал главата известно време над този въпрос. Нямаше признаци, че жената се е движела, след като се е запалила, нито, че се е опитвала да угаси пожара. Ударът, който бе спукал черепа й, със сигурност я бе оставил в безсъзнание, може би и в кома. Но дали е била мъртва?
— Не знам — признах си аз.
Стените на медицинския център трепереха под напора на вятъра. Странно как, но звукът някак си усилваше тишината, възцарила се в стаята, след като Дънкан и Броуди си бяха отишли. Сложих бавно един от последните чифтове медицински ръкавици. В един от шкафовете бях видял почти пълна кутия от тях, но не исках да ги пипам, поне докато не ми се наложеше. Камерън и без това беше прекалено подозрителен, нямаше нужда да наливам масло в огъня.
Нямаше много за правене без съответното оборудване, но след като Уолъс ми бе дал разрешение да изследвам останките, реших да опитам.
Броуди също бе казал, че разследването е в задънена улица, докато не идентифицираме жертвата. Ако знаехме името й, това можеше да хвърли светлина върху вероятния й убиец. Без тази информация следствието щеше да бъде като търсене на игла в копа сено.
Надявах се да направя нещо по въпроса.
Извадих черепа от плика и го поставих внимателно върху стоманения плот на подвижната маса. Почернял и напукан, той легна върху студената му повърхност, леко килнат на една страна. Празните очни ябълки се обърнаха невиждащо към вечността. Запитах се какво ли са гледали очите, които са се намирали там в последните минути. Любовник? Приятел? Дали се е смяла в последните мигове, или е подозирала нещо? И какво или кого е видяла, когато най-накрая истината се е разкрила пред нея?
Която и да беше, аз я усещах странно близка. Не знаех нищо за живота й, но смъртта й ме бе въвлякла в орбита около нейната личност. Бях прочел написаната по костите й история, забелязал бях всеки белег, всяка драскотина от изминалите години. Тя лежеше пред мен оголена и в състояние, в което никой от близките й не би я разпознал.
Опитах се да си спомня дали някога съм се чувствал така при миналите случаи, върху които бях работил, преди Кара и Алис да загинат. Не, не беше същото. Онези ми изглеждаха ужасно далечни, като част от живота на друг доктор Хънтър. Някъде по пътя дотук неусетно бях изгубил безпристрастието, което някога ми помагаше, и това вероятно беше свързано със собствената ми загуба. Не знаех дали да го броя за плюс или за минус, но истината беше, че вече не гледах на убитата жена като на безименна жертва. Може би затова тя ме посещаваше в сънищата и чакаше търпеливо на края на леглото ми моите отговори. Чувствах отговорност за нея, каквато не бях очаквал и не исках.