Но не можех да променя нещата.
— Хайде, покажи ми коя си — казах тихо.
13
За един съдебен антрополог зъбите са истинска съкровищница на информация. Те са нещо като мост между скритите в тялото кости и света извън тялото. Разкриват расата и годините на собственика си, наред с богата гама от факти за личния му живот. Диети, навици, социална принадлежност, дори и самочувствието му — всичко това може да се научи от тези малки парченца от калций и емайл.
Взех долната челюст от пликчето за съхраняване на доказателствения материал и я поставих върху стоманения плот до счупения череп. Беше лека и крехка като перце. Под ярката светлина на халогенната лампа нарушената част на черепа изглеждаше като музеен експонат, отделен от живата тъкан преди много години. Знаех, че трябва да довърша започнатата в запустялата къща работа и да събера разбитите фрагменти от темето, които успях да спася с останалата част на черепа, но реших, че в момента по-важно беше да сложа лице и име на обгорените останки.
С малко късмет зъбите й можеха да решат загадката.
Но не бях голям оптимист. Няколко кътника продължаваха упорито да се държат за челюстта, но с изгарянето на венците корените им бяха изсъхнали и по-голямата част от зъбите бяха изпадали. Посивели и напукани от високата температура, онези, които бях успял да събера, преди покривът да се срути, изглеждаха вкаменели като останки от праисторически човек.
Бях открил, че въпреки превръзката можех да използвам лявата си ръка и да придържам с нея нещата. Това направи работата ми малко по-лесна. Разгънах един вестник на масата и започнах да подреждам зъбите в две паралелни редици — едната за горната челюст, другата за долната. Поставях ги един по един в реда, в който трябваше да се намират в устата: първо средните резци в средата, после латералните, до тях бяха кучешките, предкътниците и най-накрая големите кътници. Работата само изглеждаше лесна. Освен пораженията от огъня зъбите на жената бяха ерозирали до такава степен, че беше трудно да определя дали са от горната, или от долната челюст, а понякога дори не знаех какъв вид са.
Постепенно всичко извън клиниката сякаш спря да съществува. Бурята и дори тревогата ми за Джени изчезнаха временно и светът се сведе до малкия светъл кръг от халогенната лампа. Направих няколко снимки и скицирах набързо одонтограмата след смъртта — дентална схема, отразяваща всяка пукнатина, дупка или пломба върху всеки един от зъбите. При нормални обстоятелства щях да направя рентгенова снимка, за да могат да я сравнят с онези от зъбните картони на потенциалните жертви. Но това нямаше как да стане без апаратура, затова направих единственото, което можех при тези условия.
Започнах да връщам зъбите един по един в алвеолните им гнезда.
Дори с помощта на лявата ръка, доколкото позволяваше превръзката, всичко ставаше много бавно. Вече бях изгубил представа за времето, когато лампата започна да примигва. Сякаш влязъл в крак с нея, вятърът разтърси сградата и тя завибрира като контрабас, който не можех да чуя, но усещах в стомаха си.
Станах и изпъшках от болка. Гърбът ми се беше схванал. Боже, колко болеше! Рамото също издебна удобния момент и напомни за себе си с тъпа, но дълбока пулсираща болка. Часовникът на стената показваше пет. Навън беше тъмно. Разтрих, доколкото можах, гърба си, отново огледах черепа и челюстта на стоманения плот и се залових за работа. След няколко фалстарта успях да намеря съответните гнезда на повечето зъби. Оставаха само няколко кътника и предкътниците, но това не можеше да промени вече направените от мен изводи. Протегнах ръка да изгася лампата, когато чух шум от културния център.
Една дъска на пода изскърца.
— Ехо, кой е там? — извиках.
Гласът ми отекна в студената празна стая. Изчаках, но не получих отговор. Отидох до вратата и натиснах дръжката. Но тя не се отвори.