Сетивата ми регистрираха, че от другата й страна има някой.
Изведнъж клиниката ми се стори неестествено тиха. На вратата между центъра и клиниката имаше кръгло прозорче. От моята страна имаше венецианска щора, но когато влязохме, аз не си направих труда да я спусна.
Сега съжалих за това. Коридорът зад вратата беше тъмен. Всеки застанал там би могъл да види какво става в клиниката, но от моята страна прозорецът представляваше кръгла дупка от непрогледна тъмнина. Притаих дъх, но чух само фучащия вятър отвън. Тишината увисна като тежък камък, готов да падне и да се разбие на хиляди парчета.
Настръхнах.
„Това са глупости. Там няма нищо“, си казах почти на глас. Натиснах по-силно дръжката, но ефектът беше нулев. На бюрото имаше тежка топка, преспапие. Взех я несръчно с лявата ръка, после се върнах при вратата. „Готови…“
Хвърлих се към дръжката, този път отворих и веднага потърсих ключа за осветлението. Дори не разбрах, че съм го намерил, преди да чуя изщракването. Лампата светна.
Празният коридор ми се изсмя в очите. Пуснах преспапието на пода. Вратите към коридора и към верандата бяха затворени, както ги бяха оставили Броуди и Дънкан. Явно шумът беше дело на вятъра. „Превръщаш се в параноик.“ Вече бях готов да се върна в клиниката, когато погледнах към пода.
По него имаше следи от стъпки.
— Сигурен ли си, че не си ги оставил ти? — попита Броуди, оглеждайки внимателно засъхващите локви по протритите дъски. Водата беше прекалено много, за да може да се определи номерът на обувките или ботушите, но посоката на движение беше съвсем ясна. Следите тръгваха от входа на културния център и стигаха до вратата на клиниката. Под стъкления кръг се бе оформило цяло езеро, някой бе стоял там и ме бе наблюдавал.
— Абсолютно сигурен. Не съм излизал, откакто ме оставихте с Дънкан.
Броуди и Дънкан се появиха, докато още се чудех какво да правя със следите. Младият полицай беше избръснат и след горещия душ изглеждаше освежен. Броуди тръгна край следата, спря пред вратата на клиниката и погледна през стъклото.
— Някой е наблюдавал какво правиш.
— Сигурно е бил Камерън. Или Маги Касиди.
— Възможно е, но не съм много сигурен. Не мисля, че някой от местните би се промъквал по този начин.
Оставаше една-единствена възможност.
— Мислиш, че е бил убиецът?
Броуди кимна.
— Нека да помислим. Донасянето на останките от трупа в клиниката сигурно го е разтревожило. После става ясно, че специалистът антрополог остава при тях да ги изследва. Това, което ме тревожи, е какво ще предприеме от тук нататък.
Нито един от възможните варианти не ми хареса. Броуди остави въпроса да виси във въздуха за момент.
— Ще съм по-спокоен, ако заключим вратата на центъра тази нощ — продължи след малко той. — В общинския магазин продават катинари и вериги. Може да вземем оттам, поне да затрудним малко онзи, който има намерение да проникне. Мисля, че не би поел риск да го заловят.
Нито пък аз. Отново приел делови вид, Броуди кимна към подвижната масичка, където лежеше черепът.
— Иначе как върви работата?
— Бавно. Опитвам се да намеря нещо, което да ми подскаже коя е тя.
— Ще успееш ли след онова, което остана от нея? — изненада се той.
— Не знам. Но мога да опитам.
Приближих се до масичката и включих лампата, за да могат двамата с Дънкан да видят какво правя.
— Състоянието на зъбите й е доста интересно. Напукали са се от топлината, но още преди това са били силно разядени. Въпреки това няма пломби, а там, където ги има, си личи, че са много стари. Очевидно не е ходила на зъболекар от години, което ме навежда на мисълта, че вероятно е живяла бедно. Хората от средната класа обикновено посещават редовно зъболекар. Всъщност зъбите й не са толкова лоши, но някои от тях са ерозирали чак до венеца. На тези години това най-често говори за силно пристрастена към наркотиците личност.
— Мислиш, че е била наркоманка? — попита Броуди.
— Така ми се струва.
Дънкан се надвеси над останките.
— Мислех, че наркоманите са слаби. Не казахте ли, че жената е била пълна?
Забележката му беше напълно оправдана.
— Да, сигурно е имала повече подкожна мазнина от средното количество, но всичко зависи от метаболизма и колко често е употребявала наркотици. Наднорменото тегло не означава, че трябва автоматично да ги изключим. Но тук има и нещо друго. Нали си спомняте какво ви казах за краката? Защо не са били овъглени?