Усмивката бавно изтля от устните му. Какво щеше да направи той, за да помогне?
Някаква светлина отвън привлече погледа му. Надникна през прозореца в очакване да я зърне пак. „Мълния? Но след нея не последва гръм.“ Той изключи осветлението и караваната потъна в мрак, с изключение на синьото сияние около нагревателя. Продължи да се взира през стъклото. Успя да различи формата на порутената къща, но нищо повече.
Дънкан се поколеба. Може да е било далечна мълния. И затова да не е чул ответния гръм. А може би очите му го лъжеха?
Но можеше и да е фенерчето на някого, който обикаляше отвън.
„Отново онази репортерка? Маги Касиди?“ Надяваше се да не е тя. Въпреки че част от него нямаше нищо против нейното посещение, той й бе повярвал, когато му каза, че няма да се опитва отново да се промъква в къщата. Може да беше наивно, но той наистина щеше да се разстрои, ако тя не сдържи обещанието си. Дънкан не вярваше, че вътре е останало нещо ценно и някой би се затичал да заличава следи, освен ако не дойдеха с фадрома, за да изринат първо отломките от сриналия се таван и стени.
Но сега това беше местопрестъпление. Той не искаше да рискува. Обмисли възможността да се обади на Фрейзър, но бързо се отказа. Можеше да си представи ядосания отговор на сержанта и предпочете да си го спести. Нямаше защо да си къса нервите с него, преди да провери. Сложи якето, взе фенера и излезе.
Силният вятър за малко не го отнесе. Затвори съвсем тихо вратата, спря и се ослуша. Вятърът фучеше толкова силно, че беше невъзможно да чуе нещо друго. Навън беше прекалено тъмно, за да види нещо без фенер. Включи го и бързо обиколи с лъча наоколо. Но видя само туфи трева и самотната сянка на къщата.
Вятърът бързо прогони събраната в караваната топлина от него. Беше забравил да си сложи ръкавици. Потръпвайки от пронизващия студ, той приближи къщата и насочи фенера си към вратата. По-рано я бе запечатал отново с лента, защото Фрейзър не си бе направил труда, но лентата беше непокътната. Тръгна покрай къщата, като разхождаше светлия лъч по съборените стени.
Нямаше нищо обезпокоително. Постепенно се отпусна. Все пак е било мълния. „Или пак си въобразяваш.“ Дънкан свърши обиколката. Когато стигна отново до вратата, вече мислеше само за кучешкия студ. Пръстите му се бяха вкочанили, едва държеше фенера.
Въпреки това си наложи да обиколи още веднъж с лъча, преди да влезе на топло. Стигайки до входа, изведнъж се разколеба, изплашен от мисълта, че някой може да се спотайва вътре.
„Ако има някой, дано да е сложил чайника на котлона“, каза си смело той, стисна здраво фенера и влезе в караваната.
Вътре нямаше никого. Посрещна го единствено съскането на газовата горелка и успокояващата й топлина. Той побърза да влезе и да затвори вратата. Разтри премръзналите си ръце и погледна в чайника, за да се увери, че има достатъчно вода. Имаше, но си напомни утре да напълни пластмасовия контейнер. „Фрейзър сигурно се е наливал цял ден с чай“, помисли си ядосано.
Сложи чайника на малкия газов котлон и взе кибрита. Извади една клечка, запали я и въздухът се изпълни с миризма на фосфор.
Някой заудря по вратата.
Дънкан подскочи. Нещо опари върховете на пръстите му и му напомни, че клечката все още е в ръцете му. Той я угаси, преодолявайки изненадата си.
Отвори уста да попита кой е. „Но ако беше нарушител, едва ли ще дойде да чука на вратата“, скара се на себе си той. Въпреки това отново хвана фенера. За всеки случай.
После, успокоен от тежестта му в ръката си, отвори вратата.
15
Седях зад бюрото в клиниката. Беше тъмно, но не толкова, че да не виждам. Гъстият здрач постепенно покриваше всичко. Капаците на прозорците и вратата все още бяха отворени и черепът си стоеше на стоманения плот. Лаптопът беше на бюрото пред мен, екранът му беше тъмен. Халогенната лампа сочеше към подвижната масичка, но сега беше изключена.
Цареше пълна тишина. И без изненадата, която понякога съпътства такива моменти, разбрах, че съм заспал.
Усетих присъствие в ъгъла на стаята, преди да съм видял нещо. Човешката фигура тънеше в сянка, но аз все пак я виждах. Беше жена от плът и кръв. С наднормено тегло и кръгло симпатично лице с малко сурови черти, криещи някаква тъга.
Гледаше ме безмълвно.
„Какво искаш?“, попитах аз. Жената не отговори. „Направих всичко, което можах. Останалото е в ръцете на полицията.“