Без да откъсва поглед от мен, тя посочи към черепа на масичката.
„Не разбирам. Какво искаш от мен?“
Тя отвори уста. Очаквах да заговори, но вместо думи от устата й започна да излиза дим. Исках да отвърна поглед, но не можех. Димът просто струеше от устата й, от очите и носа, издигаше се на малки къдрави струи от пръстите й. Усетих мирис на изгоряло, но нямаше пламъци. Само пушек, който постепенно започна да изпълва стаята и да замъглява погледа ми. Разбрах, че трябва да направя нещо, да се опитам да й помогна.
„Но не можеш. Тя вече е мъртва.“
Пушекът се сгъстяваше и скоро започна да ме задушава. Все още не можех да помръдна, но нуждата да действам беше наложителна. Вече не виждах жената, не виждах нищо. „Стани! Веднага!“ Спуснах се към нея…
И се събудих. Все още бях в клиниката, седях на бюрото, където явно бях заспал. Сега стаята тънеше в мрак. Само няколко лампички на лаптопа ми светеха като звезди в тъмното. Екранът се бе изключил, което означаваше, че съм спал най-малко петнайсет минути.
Отвън вятърът продължаваше да бушува, докато се опитвах да се отърся от съня. Усетих, че не ми достига въздух и не виждам ясно, сякаш пред очите ми имаше тънък воал. И все още подушвах лютивия дим.
Поех дълбоко въздух и веднага се закашлях. Сега не само подушвах дима, но го усетих в устата си. Пресегнах се и включих халогенната лампа, но не последва нищо. Бурята сигурно бе прекъснала електричеството. Лаптопът работеше на батерии. Натиснах един клавиш и екранът светна, хвърляйки бледа синкава светлина в помещението. Сега вече виждах ясно носещата се из въздуха мъгла. Докато последните следи от съня ме напускаха, осъзнах, че не всичко е само сън.
Стаята беше пълна с дим.
Скочих и кашляйки се спуснах към вратата. Хванах дръжката, но веднага я пуснах. Беше гореща.
След посещението на неканения гост този следобед бях спуснал щората върху кръглия остъклен отвор, но сега открих, че отново е вдигната. Коридорът от другата страна беше пълен с оранжеви пламъци и дим.
Културният център гореше.
Отстъпих назад и бързо обходих с поглед клиниката. Единственият друг изход беше малък прозорец, разположен високо на стената. С помощта на стол сигурно щях да успея да се промъкна през него. Опитах се да го отворя, но той не помръдна. Видях, че е заключен, и изругах. Нямах представа къде можеше да се намира ключът за него, а и нямаше време да го търся. Грабнах настолната лампа от бюрото и замахнах да счупя стъклото, но в последната минута се спрях. Дори и отворен, прозорецът едва щеше да ми позволи да се промъкна през него. Но ако го счупех, нямаше как да се измъкна през малката дупка. И въпреки че вратата беше затворена, нахлулият наситен с кислород въздух отвън можеше да причини разрастване на пожара или експлозия. Не исках да рискувам. Димът в стаята се сгъстяваше все повече и ставаше все по-трудно да се диша. „Хайде! Мисли!“ Грабнах якето от закачалката и отидох до мивката. Завъртях кранчетата докрай и сложих главата си и него под струята. После направих същото с шала и ръкавиците. Водата се стичаше по лицето ми, докато се борех с якето, проклинайки превръзката, която спъваше движенията ми. Увих носа и устата си с мокрия шал, сложих ръкавица на здравата си ръка и метнах качулката върху главата си.
Взех лаптопа от бюрото и хвърлих последен поглед върху челюстта и черепа на масичката. „Съжалявам, Джанис!“
В същия миг стъклото на кръглия прозорец се пръсна.
В момента лицето ми бе обърнато настрани, а шалът и качулката ме бяха предпазили от хвърчащите парчета стъкло. Усетих ги да жилят кожата ми, където нямах защита, но усещането се притъпи от страховитата гореща вълна, нахлула след тях. Отстъпих назад и оставих димът и пламъците да превземат стаята. Те отнеха напълно шанса ми да се измъкна през малкия прозорец. Дори и огънят да не ме убиеше веднага, щях да стана на въглен, преди да мога да изляза.
Димът вече проникваше през шала и ме задушаваше. Кашляйки и кихайки, застанах с гръб към горещата вълна и хванах дръжката на вратата. Мократа ръкавица започна да дими, горещината проби през вълната, но успях да отворя вратата и се втурнах навън.
Оттам ме посрещна стена от огън и звуци. Пианото гореше като факла, клавишите отскачаха един по един и из въздуха се разнасяха остри нехармонични звуци, сякаш някой луд свиреше по него, докато струните се късаха и огъваха от пламъците. Дръпнах се назад, но знаех, че ако се върна в клиниката, ще загина там. В същия момент видях, че не цялата зала е в пламъци. Едната й половина гореше, жълтите огнени езици ближеха пода и тавана, но другата половина, където беше изходът, все още беше чиста.