— Е, как ти се струва животът тук? Ще прекараш ли следващия си отпуск в Руна? — попита Елън с желанието да разведри обстановката.
Засмях се, но веднага се сгърчих от болка.
— Надали — казах, потръпвайки.
Тя се усмихна.
— Съжалявам. Винаги ли предизвикваш подобни инциденти с присъствието си?
— Невинаги. Явно е от мястото.
Усмивката й се стопи.
— Да, сигурно си прав.
Възможността беше прекалено добра, за да я изпусна.
— Ами ти, Елън? Харесва ли ти тук?
Тя внезапно се съсредоточи в превръзката.
— Не е толкова лошо. Трябва да дойдеш през лятото. Нощите по онова време на годината са нещо фантастично. Компенсират всички дни като днешния.
— Но… — подканих я аз.
— Но… островът е много малък. Всеки ден виждаш едни и същи лица. Няколко предприемачи, случайно попаднали тук туристи и това е всичко. А във финансово отношение… трябва да се бориш със зъби и нокти, за да се задържиш над водата. Понякога ми се ще… няма значение.
— Хайде, кажи.
В момент на непредпазливост на лицето й се изписа тъга, която иначе сигурно успяваше да скрива.
— Ще ми се да можех да се махна оттук. Да оставя това място — хотела, острова — зад себе си. Да взема Ана и да си тръгна. Където и да е. Някъде, където има нормални училища, магазини, ресторанти, хора, които не познаваш и които не те познават, нито теб, нито историята ти.
— Защо не го направиш?
Тя поклати примирено глава.
— Не е толкова лесно. Аз съм израснала тук и всичко, което имам, е на острова. Освен това какво бих могла да правя другаде?
— Андрю Броуди ми каза, че си учила в колеж във вътрешността. Не може ли да ти помогне в намирането на работа?
— Значи ти е разказал за мен, а? — каза тя и млъкна, явно се колебаеше дали да се ядоса, или да се усмихне. — Да, бях две години в колежа по обществено хранене в Дънди. Там научих какво да правя при първа помощ, както и куп глупости за здравето и безопасността на хората. И вече се виждах като главен готвач в голям ресторант. После баща ми се разболя и аз се върнах. Мислех, че ще е временно. Но изведнъж се оказах с дете на ръце, а тук не се намира лесно работа. И когато умря, поех грижата за хотела.
Тя спря и вдигна вежди в очакване.
— Няма ли да попиташ?
— За какво?
— За бащата на Ана.
— Не точно сега, когато почистваш раните ми.
— Добре. Но знам, че се интересуваш, затова ще ти кажа, че за нас никога не е имало бъдеще. — Тонът й ми показа ясно, че темата е приключена. Тя се върна към работата си. — Какво друго ти каза Броуди за мен?
— Нищо. Не искам да му затворя пътя към бара.
— Няма такава опасност — засмя се тя. — Ана е много привързана към него. Аз също, но внимавай да не се изпуснеш пред него. Той и така е достатъчно загрижен за нас.
Тя спря за момент и аз отгатнах накъде ще поеме.
— Знаеш ли за дъщеря му?
— Да, той ми каза.
— Значи те харесва. По принцип не говори за това. Доколкото съм чувала, момичето е било луда глава. Въпреки това не искам да знам как се чувства, като не знае какво се е случило с нея. Опитал се е да я открие след пенсионирането си, но не е могъл. Затова е дошъл тук.
Погледът й омекна.
— Не го разбирай погрешно, но до известна степен това е добре за него. Дава му възможност да започне нов живот. Някои хора не са създадени за пенсионери и Андрю е един от тях. Струва ми се, че е бил много добър полицай.
Аз също мислех така. И се радвах, че той беше тук. Сега повече от всякога.
Елън хвърли кървавата топка памук в кошчето за отпадъци и се изправи.
— Ето, готови сме. Сега най-доброто за теб е да си вземеш горещ душ и да се наспиш. Ще ти дам един мехлем за изгореното.
Внезапен порив на вятъра блъсна сградата и я разтърси. Елън изправи глава и се заслуша.
— Бурята започва отново.
16
През нощта дъждът започна отново, превръщайки останалото от културния дом в неравна купчина от сива и черна кал. Сутринта от нея все още се издигаха тънки струйки дим и вятърът ги отнасяше със себе си. Един от ъглите на сградата, само на две крачки от разпадналите се на прах дървени греди, изглеждаше сравнително запазен. На други места също можеха да се разпознаят отделни части — ъгъл от почернелия от огъня шкаф, крака на стол, стърчащи от черната сгур като мъртви клони от посивяла снежна пряспа.
Картината беше тъжна и тежките черни облаци, закриващи върховете на ниските хълмове, я правеха още по-депресираща. Дъждът валеше почти хоризонтално на земята, а вятърът ставаше все по-свиреп, атакуваше всичко по пътя си сякаш с преднамерена жестокост.