— Вие ли сте Андрю Броуди?
Мъжът кимна отсечено. Вятърът разроши сивеещата му коса, докато се навеждаше да ни огледа. Пристанищните работници, наредили се зад него като на кино, ни наблюдаваха с нескрит интерес.
— Само тримата ли сте? — попита той с видимо неодобрение.
Фрейзър кимна сдържано:
— Засега.
— Къде са криминалните? Кога ще дойдат?
— Не сме сигурни, че ще има нужда от тях — тросна се Фрейзър. — Решението предстои.
Тонът му накара Броуди да стисне устни. Пенсиониран или не, един старши инспектор трудно понася подобно отношение от прост полицай.
— А от оперативния отдел? Те трябва да са тук, каквото и да излезе от това.
— Имаме готовност да прехвърлим хора от Сторноуей, но не преди доктор Хънтър да огледа тялото. Той е съдебен специалист.
До този момент Броуди сякаш не ме забелязваше. Сега ми отдели нужното внимание. Очите му бяха зорки и интелигентни, за един кратък миг ме претеглиха и оцениха.
— Вече се стъмва — погледна той към притъмнялото небе. — Мястото е на петнайсет минути с кола, но докато стигнем, ще стане съвсем тъмно. Доктор Хънтър, заповядайте в моята кола. Така ще мога да ви информирам за ситуацията, докато пътуваме.
— Сигурен съм, че докторът е виждал и преди обгорени тела — наежи се Фрейзър.
Броуди го прониза с поглед, но после явно си спомни, че вече не е на служба, и се обърна към мен:
— Но не и такова.
Колата му — сравнително ново волво — беше паркирана до кея. Ако не колата, то купето със сигурност беше съвсем ново, защото по тапицерията не се виждаше нито едно петънце. Миришеше на освежител и много слабо на цигари. На задната седалка имаше метнато одеяло и на него се бе излегнала една стара шотландска овчарка. Муцуната й беше черна, но с годините бе започнала да посивява. Когато влязохме в колата, тя стана и замаха весело с опашка към стопанина си.
— Долу, Бес! — каза нежно той. Кучето веднага седна. Броуди огледа смръщено контролното табло, явно търсеше парното. — Съжалявам, имам я отскоро. Все още не съм научил всички копчета.
Фаровете на роувъра ни осведомиха, че Фрейзър и Дънкан ни следват, и скоро двете коли напуснаха пристанището. По това време на годината на север дните са къси. Денят вече отстъпваше място на нощта. Уличните лампи бяха включени и осветяваха тесен път, който сигурно нямаше име, защото просто не си струваше труда. Той свързваше пристанището със селцето — няколко малки магазинчета сред пръснати наоколо стари каменни къщи, смесени с по-нови дървени бунгала, сякаш сглобени за временна употреба.
От малкото, което успях да видя през прозореца, ми стана ясно, че Руна няма нищо общо със забравеното от Бога място, което си представях, докато пътувах насам. Минахме покрай една малка църква без покрив — или кирк, както си спомних, че я наричат тук. Повечето от прозорците и вратите на къщите, които се виждаха от пътя, изглеждаха нови, сменяни съвсем наскоро. Имаше и училище — малка, но съвременна сграда, а по-навътре се виждаше нова пристройка към общинския център, на която пишеше: „Медицински център Руна“.
Дори и пътят беше наскоро ремонтиран. Имаше само един недостатък — беше тесен и на всеки сто метра имаше пешеходна пътека, но гладката черна настилка можеше да засрами повечето шосета от вътрешността на страната. Пътят се виеше между къщите и продължаваше нагоре към върха на хълма. Скоро и последните постройки останаха зад нас. На един от хълмовете над тях се виждаше силует на висок, леко изгърбен на една страна камък, издигащ се към тъмнеещото небе като обвинително насочен към някого пръст.
— Това е Бодач Руна — отзова се Броуди, проследил погледа ми. — Старецът на Руна. Легендата разказва, че се изкачил на хълма да чака завръщането на сина си от морето. Но той все не се връщал. Старецът стоял там толкова дълго, че се вкаменил.
— При такова време съм сигурен, че е възможно.
Той се усмихна, но усмивката му угасна бързо. След като поиска да пътувам с него, сега изглеждаше някак притеснен, сякаш не знаеше как да започне. Извадих телефона и проверих за съобщения.
— Тук няма сигнал — предупреди ме Броуди. — Ако искате да се обадите, трябва да ползвате надземна линия или радиото на полицията. Но когато вятърът побеснее, дори и те са безполезни.
Върнах телефона в джоба си. Надявах се да намеря съобщение от Джени, въпреки че не беше за вярване. Реших по-късно да й се обадя на домашния телефон и да се опитам да изгладя нещата между нас.