Броуди ни гледаше с тревога, но не каза нищо, докато не се качихме в колата и Фрейзър пое към запустялата къща.
— Какво става? Какво откри? — запита ме най-после той.
Загледах се тревожно през предното стъкло, оглеждайки сивото небе над нас.
— Проверих жиците в културния център. Ако пожарът е причинен от късо съединение, искрата нямаше да има силата да разтопи покритието им. Но отзад има една област, където жиците са оголени.
— Е, и? — попита нетърпеливо Фрейзър.
— Това означава, че там огънят е бил по-силен — каза бавно Броуди. — Господи!
Фрейзър удари по волана.
— Някой ще ми обясни ли какво става тук, мамка му?
— Там огънят е бил по-силен, защото е използван възпламенител — му обясних. — Пожарът не е предизвикан от късо съединение. Някой е подпалил нарочно центъра.
Фрейзър все още не разбираше.
— Какво общо има това с Дънкан?
Броуди отговори вместо мен:
— Ако някой иска да се отърве от доказателствата, може да реши да подпали не само клиниката.
Лицето на Фрейзър най-после просветна, явно беше разбрал. Но дори и да не беше, нямаше защо да му обясняваме повече.
Погледнах отново към небето. Точно пред нас се появи черна следа от дим.
Неравният терен не ни позволи да видим веднага източника на дима. Хълмовете и завоите, изглежда, се бяха наговорили да държат къщата и караваната далеч от погледите ни. Фрейзър натисна газта и се понесохме по тесния път много по-бързо, отколкото позволяваха лошите условия. Но никой не му направи забележка.
Преминахме един последен завой и пред нас се показа старата къща. И караваната.
Или това, което бе останало от нея.
— Божичко, не! — простена Фрейзър.
Пушекът идваше главно от къщата. Тя беше напълно опожарена. Гледката напомняше силно на тази с останките от културния център и клиниката. Дебелите греди, които бяха паднали от покрива вчера, все още тлееха. Дори и да бе останало нещо, което полицията би могла да изрови, сега със сигурност беше унищожено.
Това, което ни слиса обаче, беше гледката на караваната на Броуди. Тя се бе превърнала в скелет без фасада, гумите бяха стопени и представляваха безформени буци от спечен каучук. Стаята отзад беше изгоряла изцяло, стените липсваха, покривът бе наполовина отнесен, вероятно при експлозията на газовата бутилка или на резервоара на микробуса. От пепелищата се издигаха тънки призрачни ивици дим и веднага се размиваха във въздуха.
От Дънкан нямаше и следа.
Фрейзър отби по алеята, без да намалява скоростта. Тежкият автомобил се подхлъзна по калната повърхност, когато натисна спирачка. Той изскочи пръв от колата и се затича към караваната, оставяйки вратата да се люлее заплашително на вятъра.
— Дънкан? Дънкан! — завика, докато напредваше през гъстата трева.
Двамата с Броуди хукнахме след него, едва смогвайки да избършем дъжда от лицата си. Фрейзър стигна до караваната и спря.
— Божичко, Исусе Христе! Къде е той? Къде, по дяволите, е това момче?
Хвърли безумен поглед наоколо, сякаш очакваше младият полицай внезапно да се появи иззад завоя. Вгледах се в Броуди. В погледа му се четеше същото, което чувствах и аз. Миг след това го видях.
— Тук е — казах тихо.
Фрейзър проследи погледа ми. Един ботуш се подаваше изпод димящо парче от покрива. Кожата бе прогорена и отдолу се подаваше човешка плът и кост.
Той направи крачка към караваната.
— О, не, Господи, не!
Преди да успея да го спра, той хвана горещото парче и се опита да го повдигне.
— Недей!
Тръгнах към него, но една ръка ме стисна за рамото. Обърнах се. Беше Броуди. Той кимна към Фрейзър.
— Остави го.
— Това е местопрестъпление. Не бива да пипа нищо.
— Знам — каза той. — Но не мисля, че вече има някакво значение.
Сержантът успя да изправи парчето от покрива, останалото свърши вятърът. То затанцува по тревата като завързано към земята хвърчило, докато се удари в къщата. Фрейзър продължи да разчиства останките като побъркан. Миризмата на изгоряло месо беше остра, дори и от мястото, където стоях аз.
Изведнъж той спря и се загледа в това, което бе разкрил. После пристъпи напред, но се спъна и политна назад, размахал ръце като марионетка.
— Боже мой, боже мой, кажи ми, че не е той! Кажи ми, че не е той!
Тялото лежеше в центъра на караваната. Не беше така обгоряло като тялото на Джанис Доналдсън, но гледката на изпеченото човешко месо в някои отношения беше още по-ужасяваща. Крайниците на Дънкан бяха извадени от ставите, торсът бе заел ембрионална поза и изглеждаше уязвим като на дете. Коланът около изгорялата плът все още си беше на мястото. Копчетата на ръкавите и на униформата стояха там, но вече не прикриваха нищо.