Фрейзър се разрида.
— Защо не е излязъл навън? Защо е останал?
Хванах го за ръката.
— Хайде, ела.
— Остави ме! — извика той и се отскубна.
— Ела на себе си, човече! — повиши глас Броуди.
Фрейзър се обърна към него.
— Не ми казвай какво да правя. Ти си скапан пенсионер. Нямаш право да командваш.
Броуди стисна зъби.
— Тогава се дръж като полицай.
Изведнъж Фрейзър се огъна.
— Той беше на двайсет и една — промълви отчаяно. — На двайсет и една! Какво ще кажа на другите?
— Ще им кажеш, че е бил убит — рече грубо Броуди. — Ще им кажеш, че на острова има убиец и той се разхожда на свобода. И ще им кажеш, че ако Уолъс бе изпратил екип на местопрестъплението, твоят двайсет и една годишен полицай щеше още да е жив.
Вълнението му беше силно. Всички знаехме какво се крие зад него: ако Фрейзър не се бе изпуснал, че жената е била убита, убиецът нямаше да се подплаши и да се задейства. Но сега нямаше смисъл да търсим вина. Достатъчно беше човек да погледне Фрейзър, за да разбере, че и без това страда достатъчно.
— Успокой се — казах на Броуди.
Той пое дълбоко въздух, после кимна, възвърнал отново самообладанието си.
— Трябва да се обадим в управлението и да ги информираме за станалото. Това вече не е обикновено убийство от частен характер.
Сержантът извади радиостанцията със зачервени очи и натисна бутона за съответния номер. Заслуша се, после набра отново.
— Хайде! Хайде!
— Какво става? — попита Броуди.
— Не работи.
— Как така не работи? Нали снощи му се обади?
— Но сега няма сигнал — извика Фрейзър. — Мислех, че само апаратът на Дънкан се е прецакал, но не мога да се свържа с никого. Ето, виж сам.
Той подаде радиостанцията на Броуди. Инспекторът я взе и набра номера. Сложи апарата на ухото си, но почти веднага го върна на сержанта.
— Да опитаме онзи в колата.
Апаратът в колата използваше същата дигитална система като подвижните радиостанции. Без да иска разрешение, Броуди набра номера оттам и след малко поклати глава.
— Същата работа. Може вятърът да е отнесъл антената. Ако е така, значи всички комуникационни мрежи на острова са извън строя.
Вгледах се в брулената от вятъра пустош около нас. Спусналите се над острова черни облаци сякаш ни откъснаха напълно от останалия свят.
— Какво можем да направим при това положение? — обърнах се към Броуди.
Но той също изглеждаше отчаян.
— Ще продължаваме да опитваме. Рано или късно ще свържат радиостанциите или надземните линии.
— Но какво ще стане дотогава?
Той обърна мокрото си от дъжда лице към караваната и сви устни.
— Дотогава сме оставени сами на себе си.
17
Предложих да остана в крофта, докато Броуди и Фрейзър отидат до селото и намерят чук и колчета. Трябваше да оградим караваната, но от полицейската лента беше останало съвсем малко, недостатъчно за сравнително голямото място. Нямаше смисъл да местим тялото на Дънкан, дори и да бе останало нещо от него. При останките на Джанис Доналдсън просто нямахме друг избор, но тук нещата бяха различни. Това означаваше да оставим караваната и зловещото й съдържание на природните стихии, но въпреки истериите на Фрейзър този път бях твърдо решен да запазя мястото на престъплението във вида, в който го бяхме намерили.
Никой от нас не се съмняваше, че това е местопрестъпление. Някой бе подпалил караваната нарочно, както бе направил и с клиниката. Но за разлика от мен Дънкан не бе успял да избяга.
Преди да тръгнем, с Броуди останахме на пътеката, изложени на яростните пориви на вятъра, а Фрейзър опита отново да се свърже с управлението. Времето се влошаваше все повече. Дъждовните капки падаха като оловни куршуми, стичаха се по качулката ми на блестящи вадички и образуваха развълнувани езерца сред огъналите се от вятъра треви.
Но нищо не можеше да разнесе вонята на изгоряло, нито жестокия факт, че едно момче лежеше мъртво в пепелта. Тази мисъл витаеше в главите и на тримата и от нея леденият въздух ставаше още по-студен.