Скоро свърших и започнах да изследвам тялото в детайли. Като внимавах да не разместя нещо, приклекнах и огледах внимателно всичко, докато открих онова, което търсех.
Голяма дупка в черепа с размерите на мъжки юмрук.
Звукът от приближаваща по пътеката кола разсея мислите ми. Огледах се изненадан, че Броуди и Фрейзър се връщат толкова бързо. Но вместо роувъра на пътеката се появи металносивият сааб на Страчън.
Предупреждението на Броуди изникна моментално в главата ми. „Ако някой се появи, който и да е… просто внимавай.“ Надигнах се, прибрах бележника и отидох да го посрещна. Той слезе от колата. Погледът му премина покрай мен и се спря на караваната. От шока бе забравил да сложи качулката си.
— Господи! И това ли е изгоряло?
— Не трябва да идвате тук.
Но Страчън не ме слушаше. Очите му се разшириха, когато видя какво лежи сред пепелищата.
— Боже мой! — изпъшка той.
Изведнъж се обърна настрани, наведе се и повърна. После се изправи бавно и бръкна в джоба, явно търсеше нещо, с което да си избърше устата.
— Добре ли сте? — попитах го загрижено.
Той кимна, пребледнял като платно.
— Извинете ме — промълви едва. — Коя е жертвата? Да не би да е онова полицайче?
— Броуди и Фрейзър ще дойдат всеки момент — казах вместо отговор. — Не искам да ви заварят тук.
— Да вървят по дяволите! Това е моят дом! Борих се цели пет години да вдигна това място на крака, а сега… — Замълча и прокара ръка по мокрото си лице. — Какво става, за бога? Кой прави всичко това?
Не отговорих. Страчън вече се съвземаше от шока. Вдигна лице към навъсеното небе, без да обръща внимание на дъжда и вятъра.
— Полицията няма да може да дойде в това време. А вие няма как да запазите всичко това в тайна. Ще има много изплашени и разгневени хора, ще задават въпроси и ще искат отговори. Трябва да ми позволите да ви помогна. Те ще ме послушат повече, отколкото вашия сержант и Андрю Броуди.
Изваяните черти на лицето му сега бяха като изсечени, по лицето му се четеше решителност:
— Няма да позволя някой да развали всичко постигнато от нас.
Предложението беше изкушаващо. Знаех от собствения си горчив опит колко бързо можеше да се обърне срещу нас едно малко общество като това тук. Веднъж вече си бях парил пръстите, тогава самият аз бях част от такова общество. Но сега нещата бяха много по-страшни, защото нямахме никакъв контакт с външния свят. Не ми се мислеше какво можеше да стане.
Въпросът беше доколко можем да се доверим на всеки от тях. Дори и на Страчън.
Все пак имаше нещо, за което можеше да помогне.
— Може ли да използваме радиото на яхтата ви?
Той ме погледна изненадано.
— На яхтата ли? Разбира се. Имам и сателитна връзка, ако ви трябва. Защо? Полицейската не работи ли?
Не исках да знае, че сме останали без комуникации, но трябваше да изтъкна някаква причина за молбата си.
— Изгубихме един от апаратите в пожара. Добре е да знам, че имаме алтернатива, ако Фрейзър не е наоколо.
Той прие обяснението ми и укротен отново, се загледа в караваната.
— Как се казваше момчето?
— Дънкан. Дънкан Маккини.
— Горкият — каза тихо той. После вдигна поглед към мен. — Помнете какво ви казах. Всичко, от което имате нужда, и по всяко време.
Кимна ми, върна се при колата и даде на заден. Докато се изтегляше по алеята, видях насреща му познатите очертания на черния роувър. Тесният път принуди двамата шофьори да намалят, докато се разминаваха, като две кучета, които се дебнат и обикалят в кръг, преди да се захапят за гърлата. После саабът засили и се отдалечи с леко ръмжене. Броуди изскочи пръв от колата.
— Какво правеше той тук?
— Предложи помощта си.
Зъбите на стария инспектор изтракаха.
— Ще се справим и без него.
— Зависи.
Казах му за идеята ми да използваме радиото на яхтата. Той въздъхна.
— Трябваше да се сетя и сам. Но всъщност нямаме нужда от яхтата му. Всички лодки на пристанището имат аварийна връзка. Може да използваме тази на ферибота.
— Яхтата е по-близо — възразих аз.
Челюстите на Броуди заиграха само от мисълта, че трябва да моли Страчън за услуга. Но колкото и да не му харесваше идеята, логиката беше против него.
Той кимна неохотно.
— Прав си. Добре.